— Catalán?[50]
— Не, господине. Аз съм от тия места.
— Desterrado también?[51]
Благородникът, който беше кожа и кости, се почувства длъжен да се намеси като преводач и изрече високомерно:
— Негово Височество Фредерико Алонсо Санчес де Гуатамура и Тобаско пита дали ваша милост е също изгнаник поради това, че както виждаме, и вие се катерите по тези клонаци?
— Не, господине, или поне не съм изгнаник поради чужди разпоредби.
— Viaja usted sobre los árboles роr gusto?[52]
А преводачът:
— Негово Височество Фредерико Алонсо благоволява да ви попита дали за собствено удоволствие ваша милост извършва това пътешествие по дърветата?
Козимо помисли и отговори:
— Правя го, защото вярвам, че ми подобава, макар никой да не ми го налага.
— Feliz usted! — възкликна Фредерико Алонсо Санчес и въздъхна. — Ay de mí, ay de mí![53]
А оня в черно взе да обяснява още по-надуто:
— Негово Височество държи да отбележи, че ваша милост би трябвало да се смята за щастлив, тъй като изпитвате удоволствие от свободата да правите онова, което ние не можем да избегнем, считаме за наше злощастие и при това го понасяме примирено по Божията воля. — И се прекръсти.
Тъй чрез лаконичните възклицания на принц Санчес и накипрената версия на господина, облечен в черно, Козимо успя да си изясни историята на колонията, която прекарваше дните си по чинарите. Те били испански благородници, разбунтували се срещу крал Карлос III и затова били пратени в изгнание заедно с целите си семейства. Като стигнали до Оливабаса, им забранили да продължат пътуването. И наистина въз основа на някакъв стар договор с Негово Католическо Величество тези територии не можели да дават убежище и дори да бъдат прекосявани от лица, изгонени от Испания. Трудно било да се уреди положението на благородническите семейства. Но магистратите от Оливабаса не искали да имат неприятности с чуждестранните администрации, а в същото време нямали причини за неприязън спрямо богатите пътешественици и успели да измислят компромисно решение. Буквалната формулировка в договора гласяла „кракът на изгнаника да не стъпва на тази територия“. Следователно достатъчно било да стоят по дърветата и всичко се нареждало. Ето защо изгнаниците се изкачили по чинарите и брястовете със стълби, отпуснати от общината. После стълбите били снети. Седели, кукнали там горе, от няколко месеца, като разчитали на мекия климат, на предстоящия указ за амнистия от Карлос III и на божествения промисъл. Разполагали с испански дублони и си купували храна. Тъй посъживили и търговията в града. За да изтеглят нагоре блюдата, инсталирали няколко скрипеца. По други дървета имало балдахини, под които спели. Изобщо успели добре да се приспособят, или по-точно жителите на Оливабаса успели добре да ги снабдят, защото имали сметка от тази работа. От своя страна изгнаниците не мръдвали пръст по цял ден.
Козимо за първи път срещаше други човешки същества, които живеят по дърветата, и затова започна да задава практически въпроси:
— А като вали, какво правите?
— Sacramos todo el tiempo, Señor![54]
Превеждаше йезуитът отец Сулписио де Гуадалете, изгнаник, откакто Испания бе забранила неговия Орден:
— Загърнати в нашите балдахини, се обръщаме в мислите си към Господ и му благодарим за насъщното, което ни е достатъчно!..
— На лов ходите ли?
— Понякога някой от нас намазва клон с птичи клей — ей така, за развлечение.
На Козимо не му омръзваше да ги разпитва как са се справили с проблемите, които беше срещнал и той.
— А за прането, за прането какво правите?
— Рara lavar? Hay lavanderas![55] — каза дон Фредерико, като вдигна рамене.
— Даваме нашите облекла на перачките от селото — преведе дон Сулписио де Гуадалете. — И по-точно всеки понеделник спускаме в кош мръсните дрехи.
— А лицето и тялото?
Дон Фредерико изгрухтя и вдигна рамене, като че този проблем никога не се беше изправял пред него.
Дон Сулписио сметна, че негов дълг е да преведе:
— Според мнението на Негово Височество това си е личен въпрос, всеки сам се оправя.
— А естествените си нужди къде задоволявате?
— Ollas, Señor![56]
И дон Сулписио, с неизменния смирен тон:
— Всъщност използваме малки глинени гърнета.
Като се сбогува с дон Фредерико, Козимо бе отведен от отец Сулписио да посети отделни членове на колонията по съответните им дървета резиденции. Всички тези идалго и знатни дами запазваха дори при неотстранимите неудобства на своя тукашен престой обичайното си достойно държание. За да стоят, възседнали клоните, някои мъже употребяваха конски седла и това много се хареса на Козимо. Толкова години брат ми не се беше сетил за подобно приспособление (полезно поради стремената, забеляза той, които премахват неудобството да държиш непрекъснато краката си провиснали, от което скоро започваш да чувстваш мравучкане). Някои насочваха морски далекогледи (един от тях имаше чин адмирал), които по всяка вероятност служеха само да се гледат помежду си от едно дърво на друго, да любопитстват и клюкарстват. Госпожите и госпожиците седяха на възглавнички, извезани от самите тях, бродираха (те бяха единствените, които все пак вършеха нещо) или милваха големи котараци. По дърветата имаше голям брой котки, както и птички. Последните бяха в клетки (може би бяха уловени със смола) освен няколко свободни гълъба, които идваха да кацнат по ръцете на девойките и се оставяха да бъдат тъжно галени.
52
Viaja usted sobre los árboles роr gusto? (Исп.) — Пътувате по дърветата за удоволствие? — Б. пр.
53
Feliz usted! Ay de mí, ay de mí! (Исп.) — Щастливец! Ах, горко ми, ах, горко ми! — Б. пр.