— Не това… Той иска да дойда с вас в Гранада, когато свърши вашето изгнание.
— Ах, да! Колко хубаво!
— Само че, виждаш ли, аз те обичам, ала винаги съм бил по дърветата и искам да си остана така…
— О, Козме, и при нас имаме хубави дървета…
— Да, но за да направя пътешествието с вас, трябва да сляза, а сляза ли веднъж…
— Не се тревожи, Козме. Така или иначе, сега сме изгнаници и може би ще си останем изгнаници цял живот.
Брат ми се успокои, ала Урсула не бе предрекла правилно хода на събитията. Скоро след разговора им пристигна писмо до дон Фредерико с кралски печати. По благоволението на Негово Величество указът за прокуждането беше обезсилен. Благородните изгнаници можеха да се върнат в своите домове и владения. Веднага из дърветата настана гълчава.
— Връщаме се, връщаме се! Мадрид! Кадис! Севиля!
Слухът се пръсна из града. Жителите на Оливабаса пристигнаха със стълби. Някои от изгнаниците слизаха сред овациите на народа, други събираха багажите си.
— Но нещата не са приключили! — възклицаваше Ел Конде. — Ще ни чуят Кортесите! И кралят също! — И понеже от събратята му по изгнание никой не показваше склонност да се вслуша в него, а дамите вече се тюхкаха за излезлите си от мода дрехи и за нуждата да си подновят гардероба, той се впусна в гръмки речи към населението на Оливабаса: — Ще видите сега, като се върнем в Испания! Там ще стане ясно кой крив, кой прав! Аз и този младеж ще въздадем справедливост! — И сочеше Козимо. А Козимо сконфузен клатеше отрицателно глава.
Дон Фредерико бе вдигнат на ръце и свален на земята.
— Baja, joven bizarro![73] — извика той на Козимо. — Ела с нас в Гранада!
Козимо, свит на един клон, направи движение, като че искаше да се защити.
Принцът настоя:
— Como no?[74] Ще бъдеш като мой син!
— Изгнанието свърши! — ликуваше Ел Конде. — Най-сетне можем да претворим на дело онова, което толкова дълго обмисляхме! Защо да живееш по дърветата, бароне? Няма повече причини!
Козимо разпери ръце.
— Качих се тук преди вас, господа! Ще остана и след вас!
— Искаш да се оттеглиш? — извика Ел Конде.
— Не, да устоя! — отвърна Козимо.
Урсула, която бе слязла между първите и заедно със сестрите си се беше заела да товари багажа в една каляска, се хвърли към дървото.
— Тогава оставам с тебе! Оставам с тебе! — И изтича нагоре по стълбата. Четирима-петима я спряха, откопчиха ръцете й от стълбата, която дръпнаха от дървото.
— Adios, Урсула, бъди щастлива! — извика Козимо, докато силом я мъкнеха към потеглящата вече каляска.
Избухна радостен лай. Дакелът Отимо Масимо, който през целия престой на господаря си в Оливабаса беше показвал с ръмжене своето недоволство — вероятно озлобен от постоянните свади с котките на испанците, — сега отново бе щастлив. Подгони, но на шега няколко котки, забравени по дърветата, които настръхнаха и изфучаха срещу него.
Кой на кон, кой в каляска, кой в ландò, изгнаниците заминаха. Пътят опустя. Върху дърветата на Оливабаса остана само моят брат. По клоните тук и там още висяха някое и друго перо, някоя панделка или дантела, която се поклащаше от вятъра, или ръкавица, чадърче с ресни, ветрило, ботуш с шпора.
XIX
Беше лято с ярки пълнолуния, огласяно от квакане на жаби и писукане на чинки, когато баронът се появи отново в Омброза. Изглеждаше като неспокойна птичка: скачаше от клон на клон, пъхаше си носа навсякъде, мрачен, смутен.
Скоро се пусна слух, че някоя си Кекина от другата страна на долината бе негова любовница. Момичето живееше в отдалечена къща с глухата си леля, а един маслинов клон се бе надвесил над прозореца й. Безделниците на площада обсъждаха дали е вярно, или не.
— Видях ги, тя на перваза, той на клона. Той разтваряше ръце като прилеп, а тя се смееше!
— В уречен час той скача долу!
— Да бе, нали се е заклел да не слиза от дърветата през целия си живот.
— Ами, както е определил правилата, може да определи и изключенията…
— Е, ако започне с изключенията…
— Не, казвам ви: тя скача от прозореца на маслиновото дърво!
— А как го правят? Сигурно е ужасно неудобно…
— Аз твърдя, че никога не са се докосвали. Той ли я ухажва, тя ли го подмамва… Но той от там не слиза…
Да, не, той, тя, первазът, скокът, клонът — споровете нямаха край. И сега женихите и съпрузите изпитваха безпокойство, ако техните годеници или съпруги вдигнеха очи към някое дърво. Жените, от своя страна, щом се срещнеха, почваха: „Шу-шу-шу“. За кого клюкарстваха? За него.