— Сънят май не идва, а, ваша милост?
— От часове се въртя и още съм буден — казваше Козимо, все едно лежеше в леглото, заровил лице във възглавницата в очакване да му натежат клепачите, а не висеше на дървото като акробат. — Не знам какво става тази нощ, горещо ми е, нервно ми е, сигурно времето се променя, не го ли чувствате и вие?
— Да, чувствам го… Но аз съм стар, ваша милост, докато вашата кръв кипи във вените…
— Наистина кипи…
— Ами… може ли да закипи малко по-надалеч, господин барон, тъй като тук няма какво да ви облекчи: само бедни семейства, които стават на разсъмване и сега искат да поспят…
Козимо не отговаряше, отправяше се към други градини. Съумяваше винаги да спази определени граници, а от своя страна жителите на Омброза все пак проявяваха търпимост към тези негови странности може би защото той, така или иначе, беше Баронът и може би защото бе различен от останалите барони.
Понякога дивите вопли, изтръгващи се от гърдите му, намираха други прозорци, по-склонни да ги слушат. Достатъчен бе някакъв малък знак: запалена свещ, ехо от нежен смях, приглушен женски глас между светлика и тъмата, който не се разбираше какво казва, но във всички случаи се отнасяше до него — то ли да го повика, то ли да се пошегува, — за да приеме той всичко на сериозно; това беше любовта за този скитник, дето скачаше по клоните като катерица.
Ето, една по-дръзка девойка се показва на прозореца, сякаш за да види какво става, още топла от обятията на съня, с открита гръд, разпуснати коси, приканваща усмивка на сочните полуразтворени устни, и се подхваща разговор.
— Кой е там? Котка ли?
А той:
— Човек, човек е.
— Човек, който мяука?
— Не, въздишам.
— Защо? Какво ти липсва?
— Липсва ми онова, което имаш ти.
— Какво е то?
— Ела тук и ще ти кажа…
Нямаше неприятности с ревниви мъже и никой не му отмъщаваше, а това, мисля, е знак, че не представляваше толкова голяма опасност. Само веднъж, незнайно как, при мистериозни обстоятелства бе ранен. Новината се разнесе една сутрин. Хирургът на Омброза трябваше да се качи на ореха, където го завари да се окайва. Кракът му бе пълен със сачми от пушка, от тези малките, за врабчета. Трябваше да му ги извади една по една с пинцета. Болеше го, но скоро оздравя. Така и не се разбра какво се е случило: брат ми каза, че самият той неволно дръпнал спусъка, като се прехвърлял с пушката от клон на клон.
Докато се възстановяваше, седейки неподвижно на ореха, Козимо се вглъби отново в най-сериозните си занимания. По това време захвана да съчинява „Проект за Конституция на идеалната държава, разположена на дърветата“, в който описваше въображаемата Република Арборея, населена със справедливи люде. Започна го като трактат за законите и формата на управление, но наклонността му към измисляне на заплетени истории взе връх и накрая се получи една смесица от приключения, дуели и любовни похождения, като последните бяха включени в главата за семейното право. Епилогът трябваше да бъде следният: авторът, след като е основал на дърветата идеалната държава и е убедил цялото човечество да се установи там и да заживее щастливо, слиза на обезлюдената земя. Такава беше идеята, но произведението остана недовършено. Прати едно резюме на Дидро, като го подписа просто: Козимо Рондо, читател на Енциклопедията. Дидро му благодари с кратка бележка.
XX
Не мога да разкажа много за следващия период, защото съвпадна с моето първо пътуване из Европа. Бях навършил двадесет и една години, можех да ползвам семейното имущество както ми харесваше. На брат ми му трябваше малко, горе-долу толкова бе нужно и за майка ни. Тя, бедната, в последно време се бе състарила доста. Брат ми пожела да ми подпише документ за узуфрукт[75] върху всички имущества, като срещу това трябваше да му осигуря месечна издръжка, да му плащам данъците и да се грижа за семейните дела. Оставаше само да поема ръководството на чифлиците, да си избера съпруга и вече виждах пред себе си подредения и мирен живот, който въпреки голямото безредие на нашето преходно време успях наистина да заживея.
Ала преди да започна този живот, си позволих едно пътешествие. Бях даже в Париж, точно навреме да присъствам на триумфалното посрещане на Волтер, който се връщаше след дълго отсъствие за представлението на една своя трагедия. Но тъй като не пиша спомени за своя живот (той не заслужава да бъде описан), искам само да спомена, че през цялото времетраене на пътешествието се изненадвах от мълвата, която се беше пръснала в чуждите страни за човека, който живее по дърветата в Омброза. Дори в един алманах видях фигура с надпис: „L’homme sauvage d’Ombreuse (Rép. Génoise). Vit seulement sur les arbres“[76]. Бяха го представили като някакво свирепо същество, цялото покрито с мъх, с дълга брада и дълга опашка, което яде скакалец. Тази фигура беше отпечатана сред чудовищата, между хермафродита и сирената.
76
„L’homme sauvage d’Ombreuse (Rép. Génoise). Vit seulement sur les arbres.“ (Фр.) — „Дивакът от Омброза (Генуезка република). Живее само по дърветата.“ — Б. пр.