„Тя е, тя е!“, мислеше си Козимо, все по-разпален от надежда, и искаше да извика нейното име, ала от устните му не излизаше нищо освен продължителна и тъжна свирня като на дъждосвирец.
Получаваше се така, че цялото това криволичене, залъгване на конниците и разиграване описваше някаква линия, която, независимо от неправилния зигзагообразен ход, не изключваше евентуално намерение. Разбра, че да я следва, е загубена работа. Рече си: „Ще тръгна към мястото, където ще отиде, ако е тя. Дори съм сигурен, че е дошла тук, за да посети това място“. Като заподскача по своя път, той се отправи към стария изоставен парк на семейство Ондарива.
Сред гъстата сянка, сред въздуха, изпълнен с аромати, в парка, където листак и дървеса имаха друг цвят и друга същност, Козимо почувства такъв наплив на спомени от детството, че си каза: „Амазонката може да не е тя, но всичко е като че тя е тук“.
Чу шум. Копитата на белия кон чаткаха по чакъла. Амазонката минаваше през градината, ала без да препуска, сякаш искаше да разгледа подробно и да разпознае всяко нещо. А от ония завеяни конници — ни вест, ни кост. Навярно бяха загубили напълно следите й.
Видя я. Обикаляше басейна, малката беседка, амфорите. Гледаше вече израсналите огромни дървета с висящи въздушни корени, магнолиите, образували цяла гора. Но не забелязваше него, Козимо, който се опитваше да привлече вниманието й с тръбенето на папуняка и трелите на бъбрицата, които се смесваха с честото птиче чирикане в градината. Тя слезе от седлото и тръгна, като водеше коня за юздата. Стигна до вилата, пусна коня, влезе в преддверието. Взе да вика:
— Ортензия! Гаетано! Таркуинио! Тук трябва да се белоса! Да се боядисат капаците на прозорците! Да се закачат гоблените! А тук искам маса, там етажерка, между тях спинета[81]! И на всички картини да се сменят местата!
Чак сега Козимо забеляза, че къщата, която му изглеждаше заключена и необитаема, както от дълго време насам, в действителност бе отворена и пълна с хора. Слугите почистваха, стъкмяваха, проветряваха, поставяха на място мебелите, изтупваха килими. Значи, наистина това беше Виола, която се бе върнала след толкова години, пак се установяваше в Омброза и отново ставаше собственица на вилата! Ала радостното туптене на сърцето в гърдите на Козимо не се отличаваше кой знае колко от тревожно сърцебиене, защото това, че се беше завърнала, че я виждаше все така непредсказуема и горда, можеше да означава да я загуби завинаги, да загуби дори и спомена за нея, дори и онзи тайнствен аромат на листа и процеждащи се през зеленината светлинни багри. Можеше да означава, че той ще трябва да я отбягва, а следователно да отбягва и ранния спомен за нея като момиче.
С разтуптяно сърце Козимо наблюдаваше как се движи сред прислугата, нарежда да местят дивани, клавесини, шкафове и после бързо отива в градината, качва се на коня, сподиряна от групата слуги, които чакаха други заповеди. Тя се обърна към градинарите, сякаш казваше как да оправят тревясалите алеи и да възстановят чакъла по пътеките, отнесен от дъждовете, къде да сложат плетените столове, люлката…
Посочи с широк замах клона, на който бе закачена люлката преди и където отново трябваше да се постави. Обясни колко дълги да са въжетата, докъде да стига отклонението при люлеене и показвайки всичко това с жест и поглед, обгърна магнолията, върху която някога й се беше появил Козимо. И ето че го видя пак там.
Изненада се. Много. Вярно, че веднага се овладя и отново възприе обичайното си гордо държание. Но в първия миг бе силно удивена, очите й се засмяха, също и устните, показа се зъб, както навремето, когато беше момиченце.
— Ти? — каза тя и после потърси тона, с който се говори за обикновени неща, ала не съумя да скрие, че е приятно изненадана.
— Ах, значи си останал тук оттогава, без да слезеш?
Козимо успя да овладее гласа си, който искаше да изчирика като врабче:
— Да, аз съм, Виола. Спомняш ли си?
— Ама никога, никога ли не си стъпвал на земята?
— Никога.
А тя, сякаш бе проявила по-голяма слабост, отколкото трябва:
— А, видя ли, че успя? Значи, не е било толкова трудно.
— Очаквах твоето завръщане…
— Прекрасно. Ей, вие, накъде мъкнете тази завеса? Оставете всичко тук, сама да видя! — Отново го погледна. Този ден Козимо беше облечен за лов: в дрехи с настръхнала козина, с котешката шапка на глава, с пушка. — Приличаш ми на Робинзон.
— Чела ли си го? — попита той веднага, за да покаже, че е осведомен.