В един момент дона Виола, както неочаквано беше се разгневила, така внезапно се успокояваше и разведряваше. От всички лудости на Козимо, които сякаш не я засягаха, някоя ненадейно събуждаше у нея милост и любов.
— Не, Козимо, скъпи, чакай! — Скачаше от седлото и се хвърляше да се покатери по клоните, а неговите ръце от високото бяха готови да я повдигнат.
Любовта се завръщаше отново с ярост, равна на тази на кавгата. В действителност то бе едно и също, но Козимо не го разбираше.
— Защо ме караш да страдам?
— Защото те обичам.
Сега той бе този, който се ядосваше.
— Не, не ме обичаш. Който обича, иска щастие, не болка.
— Който обича, иска само любов, дори с цената на болката.
— Значи, нарочно ме караш да страдам.
— Да, за да видя дали ме обичаш.
Философията на барона отказваше да отиде по-нататък.
— Болката е негативно състояние на душата.
— Любовта е всичко.
— Болката винаги се мъчи да надвие.
— Любовта не се отказва от нищо.
— Някои неща никога няма да ги приема.
— Ще ги приемеш, защото ме обичаш и страдаш.
Също както пристъпите на отчаяние, и изблиците на неудържима радост у Козимо бяха бурни и шумни. Понякога неговото щастие стигаше до един връх, когато той трябваше да се отдели от възлюбената и да се втурне, скачайки и викайки, и да възвестява прелестите на своята дама.
— Yo quiero the most wonderful puellam de todo el mundo![83]
Изтегнатите по пейките в Омброза безделници и стари моряци вече бяха свикнали с тези негови внезапни появи. Ето че изникваше със скокове сред пърнарите и декламираше:
Или пък:
И изчезваше.
Обучението по класически и съвременни езици, макар и незадълбочено, му позволяваше да се отдаде на това шумно прогласяване на чувства и колкото по-силно неговата душа бе разтърсена от горещи страсти, толкова по-неясен ставаше езикът, на който говореше. Спомням си как веднъж на празника на покровителя на града хората от Омброза се бяха събрали на площада — под дървото на лакомствата[86] — с гирлянди и хоругви. Баронът се появи в короната на един чинар и със скок, на какъвто само ловък акробат е способен, се прехвърли на дървото на лакомствата, качи се до върха и извика:
— Que viva die schöne Venus posterior![87]
Плъзна се надолу почти до земята по намазания с масло ствол, спря се, отново мълниеносно се покатери на върха, грабна една розова пита сирене и пак със скок се метна на чинара и избяга, оставяйки изумени жителите на Омброза.
Нищо не изпълваше маркизата с такова щастие, както тези безумства, които я подтикваха да отвърне със също толкова бурна любов. Когато я видеха да галопира с отпусната юзда и лице, заровено в бялата грива на коня, омброзианците знаеха, че е хукнала за среща с барона. Дори яздейки, тя излъчваше любовна сила, но тук Козимо не бе в състояние повече да я следва; нейната страст към ездата, макар да будеше у него възхита, беше и причина за спотаена ревност и гняв, защото виждаше Виола да властва над един по-обширен от неговия свят и разбираше, че никога не ще може да я има само за себе си, да я затвори в пределите на дървесното си царство. Маркизата от своя страна навярно страдаше, че не може да бъде едновременно любовница и амазонка: обхващаше я понякога смътна потребност любовта между нея и Козимо да не преминава само по дърветата, а и на седлото, не й стигаше вече да тича сама по клоните, желаеше да препуска по тях на своя жребец.
В действителност, кръстосвайки тази насечена от хълмове и долове местност, конят бе станал пъргав като сръндак и Виола сега го подтикваше да се засилва срещу някои дървета, за да се покатери, например срещу старите маслини с криви стволове. Конят стигаше понякога до първия чатал и тя доби навика да не го връзва повече на земята, а на маслината. Разседлаваше го и го оставяше да си хрупа листа и клончета.
Когато веднъж един сплетник, минаващ покрай маслиновото дърво, вдигнал любопитни очи и видял горе барона и маркизата прегърнати, а после тръгна да го разправя, като добавяше: „И белият кон също беше там на един клон!“, го взеха за фантазьор и никой не му повярва. Този път тайната на любовниците беше спасена.
83
Yo quiero the most wonderful puellam de todo el mundo! — Аз обичам (исп.) най-чудесната (англ.) девойка (лат.) на света (исп.)! — Б. р.
84
Zu dir, zu dir, gunàika, /… / En la isla de Jamaica, / Du soir jusqu’au matin! — До теб, до теб (нем.), жена (грц.) /… / на остров Ямайка (исп.) / от вечерта до сутринта (фр.). — Б. р.
85
Il y a un pré where the grass grows toda de oro / Take me away, take me away… — Има морава (фр.), където расте трева (англ.), цялата златна (исп.). / Отведи ме, отведи ме (англ.)… — Б. р.
86
Дърво на лакомствата — италиански народен обичай; на гладко хлъзгаво дърво се закачат лакомства, награда за този, който успее да се изкачи. — Б. пр.
87
Que viva die schöne Venus posterior! — Да живее (исп.) прекрасната (нем.) днешна Венера (лат.)! — Б. р.