Маги се изправи толкова бързо, че столът й едва не се прекатури.
— Да вървим! — подкани тя Талбът.
— Какво?
— Нали искахте да отидем някъде? Хайде да тръгваме!
Мъжете станаха, видимо озадачени от неочакваната промяна на решението й.
— Имате ли нещо за намятане?
— Какво да имам?
— Наметало или някакъв шал? Нощем е студено.
— Не. — Маги тръгна към вратата. Морли беше вече съвсем наблизо.
— Така ще замръзнете. Можем да ви почакаме, докато си вземете нещо, за да се загърнете.
Маги сграбчи двамата мъже под ръка и ги затегли към вратата, зад която ги очакваше мразовитата ноемврийска нощ.
— Не се тревожете за мен! Аз съм издръжлива.
— Така и предположих — каза Талбът двусмислено.
Маги беше премного заета, за да усети студа. Тримата забързаха по калната улица и се отправиха към търговската част на града. Един поглед назад я увери, че Джак не ги е последвал. Сега тя трябваше да се отърве от двамата чужденци. Ако отсъстваше за следващото представление, Луиза щеше да й ореже надницата, независимо от приятелството им. А и много щеше да се разтревожи, когато разбереше, че Маги е излязла от кръчмата. Луиза знаеше, че тя може да се погрижи за себе си в почти всякаква ситуация, но тази нощ всичко беше много необичайно.
Преди Маги да успее да измисли благовидно извинение, за да се върне, тримата стигнаха до мястото, закъдето се бяха запътили. Намираше се на съвсем късо разстояние от Маркет Стрийт, но ги разделяха светове. Това бе луксозният хотел „Уиндзор“. Когато влязоха през двойната врата на централния вход, Маги не успя да се сдържи и направо зяпна от удивление. Краката й потънаха в червения плюшен килим. Мебелите изглеждаха твърде прекрасни, за да се седи по тях. Върху облепените с тапети стени имаше огледала с рамки от диамантен прах. През една леко открехната двойна врата тя успя да зърне част от балната зала с кристалните полилеи й блестящия паркет на пода.
В разкошното фоайе посетителите бяха изискани като мебелите. На едно канапенце внушителен господин четеше „Роки Маунтин Нюз“. Малко по-настрана от него стоеше дама във вечерен тоалет и играеше нетърпеливо с ръкавиците си, докато придружителят и търкаше някакво петънце върху сакото си. Още няколко мъже и жени с впечатляващо облекло и безупречни прически стояха или седяха във фоайето, отдадени на елегантността си.
— Мили боже! — Това беше единственото, което Маги можа да измисли, за да изрази своята почуда.
— Да вървим! — Кристофър Талбът я побутна напред.
Когато Маги и нейните придружители влязоха във фоайето, всички очи се обърнаха към тях. Дамата с ръкавиците повдигна ръка към устата си, сякаш да се предпази от някаква неприятна миризма.
— Бих искал да ви кажа нещо, господине. — Служителят на рецепцията се постара лицето му да остане безизразно, докато даваше ключа на Кристофър. — Ъъъ… лорд Талбът…
Лорд Талбът? Маги премигна от изненада. Нима той беше истински лорд? В какво се беше забъркала този път?
— Ъъъ… младата дама едва ли е подходяща… — Той млъкна, защото Кристофър му хвърли унищожителен поглед, достоен за истински лорд. — Ние мислим за нашата репутация, господине — продължи служителят. — Този хотел е изискан. Не можем да позволим тук да влиза кой да е…
Маги не дочу отговора на Кристофър, но служителят пребледня и кимна почтително след тях, когато се отправиха към стълбите.
Два етажа по-горе придружителите на Маги я въведоха в стая, която беше поне десет пъти по-голяма от нейната спалня. Мебелите бяха луксозни, както онези във фоайето.
— Господи! — възкликна Маги. — Само двамата ли спите в тази огромна стая?
— Това е моята стая — отвърна Кристофър. — Спалнята на господин Скарбъроу е съседната. — Той посочи междинната врата.
— Какво разточителство на площ, нали?
Кристофър въздъхна. Питър Скарбъроу изглеждаше угрижен.
— Вие истински лорд ли сте?
— Титлата на лорд Кристофър е по наследство, а не по закон — обясни й Скарбъроу. — Неговият баща е пер. По-точно той е херцог Торингтън. Но Кристофър е съвсем обикновен човек, като вас самата.
— Не мисля, че бих стигнал дотам! — сряза го Кристофър.
— Какво означава „пер“?
— Благородник, драга моя. — Гласът на Скарбъроу беше търпелив, за разлика от изражението на Кристофър.
— На коя страна?
— Англия, госпожице Монтоя. Знаете ли къде се намира Англия? — В думите на Кристофър прозвуча съмнение.