Вълнуваше се. Щеше да отиде до летището с такси и отново да види Карл. Нищо, което бе правила този следобед, не бе успяло да разсее мислите й. Отиде на разходка из Форума — да, прекрасно, но сякаш не виждаше нищо. После реши да посети Ватикана — същото; изгуби цял час да се реди на опашка на площада пред „Свети Петър“ и когато се озова вътре сред епичната красота на великата базилика, продължи да брои минутите, които оставаха до напускането й на хотела. Всъщност Рим не можеше да й предложи нищо. В четири часа най-сетне не издържа, прибра се в хотела, където изсуши старателно косата си със сешоара и поне три пъти провери грима си.
— Надявам се, че всичко е било по вкуса ви?
Диана примигна; служителят на рецепцията й бе задал въпрос.
— О, да. Абсолютно. Мога ли да получа сметката…
Мъжът я изгледа неразбиращо.
— Il conto, per favore11 — повтори тя. Може би той не владееше добре английски. Служителите на рецепцията във „Виктрикс Рим“ щяха да са завършили чужди езици в римските университети и обучени допълнително.
— Да, сметката, разбирам ви, госпожо. Вече е платена. Господин Родън се погрижи.
Тя се изчерви.
— Предпочитам сама да я уредя.
Мъжът разпери ръце в типичен за италианците жест.
— Non posso12. Синьор Родън е много влиятелен, не искам да го ядосам… per piacere?13
Диана кимна.
— Всичко е наред.
— Grazie — отвърна той с признателност.
— Бихте ли ми извикали такси?
Леко притеснено, младият мъж поклати глава.
— И такси ли няма?
— Той изпраща кола за вас, госпожо, много хубава кола, лимузина. — Погледна я умолително. — Даде ми голям бакшиш да ви помоля да се качите в колата. Много е романтично, госпожо, il signor Roden u molto simpatico…14
О, да, помисли си тя, разбира се, че е много simpatico, щом получаваш голям бакшиш, за да натикваш клиентите на хотела в колата му. Но не можеше да се ядоса. Момчето беше бедно; нямаше право да го съди. А и то й се усмихваше с искрена топлота, оценяваше високо романтичния жест на Родън. Намираше се в страната, където обожаваха малките деца и много се радваха на булки.
— Няма проблем — сви рамене тя.
Вратата на хотела се отвори като по даден знак и се появи униформен шофьор, който докосна фуражката си и взе куфара й.
— Добър вечер, госпожице Чеймбърс. — Говореше с идеален нюйоркски акцент и Диана се развълнува, като го чу. — Господин Родън ви поднася най-искрените си почитания, госпожице, и моли да ви закарам до самолета му. Помоли ме да ви предам, че е виждал как шофират италианците и би предпочел да стигнете жива и здрава до летището.
— Чудесно — кимна Диана и се остави да бъде заведена до колата — луксозно обзаведен „Лексус“.
Шофьорът отвори вратата и тя се настани удобно на задната седалка. Очакваше я кофичка с лед и охладено отлежало шампанско „Пол Роже“, а при вида на красивия букет рози в нежни цветове, завързан само със зелена копринена панделка, сърцето й подскочи. Каза си, че това е твърде изтъркан и банален жест, само че съвсем не мислеше така. И когато се разположи комфортно на светлата кожена седалката, обгърната от аромата на розите, Диана положи максимално усилие да овладее надигащата се в гърдите й неимоверна радост.
— Насам, госпожо, ако обичате.
Любезният стюард я поведе по пистата. Диана бе преминала невероятно бързо и дискретно през летището. Вече се беше стъмнило и навън бе студено. Лекият й тренчкот „Бърбъри“ не можеше да я предпази от необичайно хладната и свежа италианска нощ. Стюардеса, облечена в униформата на „Виктрикс“, вече тичаше към нея с бледосива пухкава пелерина от кашмир, с която уви раменете й.
— Знам — каза Диана, — с най-искрените почитания на господин Родън.
— Si, senora15.
Сега вървеше по осветената писта, загърната в кашмирената пелерина, а звездното небе бледнееше на фона на изкуственото осветление. Корпоративният самолет бе огромен; направо приличаше на пътнически. А отстрани бе изписано познатото лого на „Виктрикс“. Беше невероятно внушителна гледка.