Рикардо се бе подготвил великолепно! Как няма — хонорарът му за това дело възлизаше на пет милиона ранда! Той щеше да посочи и още едно решение — по някякво дело на самия Луций Апулей16 срещу някой си Тулий Пелаций, но съдът не го допусна — авторското право било възникнало в по-късно време, а и освен това — приведената практика се стори напълно достатъчна и на съдията, и на журито.
Адвокатът на противника не успя да каже нищо свястно в своя защита. Знаеше си все едно: искът е недопустим, но така и не можа да скалъпи каквото и да е, за да се разбере защо.
— Искам нов адвокат! — писна по едно време пастор Сорел.
Съдът мигом уважи искането му, даде му възможност за нов представител и отложи заседанието за следващия месец.
Пред залата Рикардо и Валентин с неописуема мъка започнаха да си пробиват път сред безбройните пълчища журналисти, дофтасали от цял свят, са да отразяват хода на процеса, въоръжени с микрофони, камери и фотоапарати от всякакви калибри, марки и модели. С викове „Без коментар! Без коментар!…“ Валентин успя да разбута тълпата около себи си и се втурна към изхода. Едва стигнал до там, забеляза, че Рикардо е изостанал. Обърна се. Ужас! Новинарите все пак го бяха докопали. Адвокатът бе обсаден от всички страни с плътен кордон от няколко пласта надвикващи се един друг журналисти и по соломоновски се опитваше да отговаря на всички едновременно.
Валентин се върна, стиснал зъби и решен с цената на всичко да помогне на приятеля си да се измъкне от тази навалица.
— Каквото мога да кажа за случая — дочу той гласът на Рикардо — вече го казах пред съда. Запознайте се с протокола от заседанието!
Графът успя да му подаде ръка, адвокатът го хвана и с пъшкане се провря през стената от човешки тела и микрофони. После двамата побягнаха навън.
Излязоха със самочувстнието на победители.
— Всъщност — попита графът, докато слизаха по мраморните стълби пред входа на съдебната палата — откъде ти попаднаха тези решения на разните му там императори?
Рикардо се изхили доволно:
— Попадна ми само първото — от някаква библиотека в Рим беше. Имам го още от студентските си години. Брей, не съм знаел, че някой ден ще ми потрябва! Но останалите ги нямам — допълни — има ги описани в разни учебници по римско право, но там няма факсимилета…
После успокои Валентин, че да ги потърси, вече е работа на съда.
Накрая се прегърнаха и закрачиха по централния булевард на Претория, припявайки „Gaudeamus, igitur!“17, като се оглеждаха за най-близката кръчма.
Всички медии вече тръбяха за наследниците на Свети Павел. Всъщност, още от предявяването на иска срещу Holly Bible society, това беше една от централните теми във всички вестници и телевизии. Добре, че Малта е малък остров и не можеше да побере всички заинтересувани от случая, било журналисти, било поклонници (вече имаше и такива!), било фанатизирани привърженици на тази или онази секта, пристигнали специално, за да изпочупят с камъни прозорците на замъка, било емисари на разни религиозни институции. Въпреки всичко по едно време на Валентин започна да му се струва, че ако дойдат още само десетина-двайсет души, Малта като нищо щеше да пътъне в Средиземно море от тежестта им. Също като Атлантида.
Какви ли не типове преминаха през приемната на стария и Валентин! Наложи се двамата да учетворят охраната на замъка и да я въоръжат до зъби.
Едни искаха да купят авторските права върху посланията, други пък искаха благословия и опрощение на греховете от стария граф (но той за по-сигурно ги препращаше до католическото духовенство, а по-заможните — направо до папата, за да си няма проблеми с него), трети пък, най често бивши атеисти, протестанти или друговерци, екзалтирано се хвърляха в краката на графа, заявявайки, че от днес приемат католицизма и питаха къде е най-близкия храм. Последните изпълваха душата на стария с неописумо блаженство.
Посетиха ги дори трима професионални автори на биографии на различни известни личности. Старият предпочете да не се занимава с тях, затова те налетяха на Валентин, който след дълги уговорки и срещу солидна сума, все пак даде съгласие да бъде написани две книги за него, озаглавени „Валентин-Алфонс дьо ла Валие — моят живот чрез вярата“ и „Наследникът на светеца“.
След един месец Рикардо отново застана пред съда. Този път пасторът водеше друг адвокат — някакъв много вещ в римското право юрист, с няколко научни звания.
Той започна да тълкува Йоханесбургската конвенция, като накрая почти успя да убеди някои членове на журито, че тя виждате ли, не се отнасяла до древноримските закони. Рикардо, обаче, веднага го репликира, че буквалният текст от нея гласи „Правото на собственост е неприкосновено, независимо по кой закон и по кое време е придобита собствеността“, което изобщо не допуска каквото и да било тълкуване.
16
Луций Апулей (124–180) — римски писател, неоплатонист. Автор на романа „Златното магаре“.
17
„Gaudeamus, igitur, iuvenes dum sumus!…“ — Да се радваме, да се веселим, докато сме млади (лат.) една от най-известните популярни песни на латински език, позната днес като химн на студентите.