Валентин отчаяно чупеше пръсти и подбелваше очи, но старият със садистична жестокост продължаваше:
— Вярно ли е, че после си завел Гилбърт в някакъв каубойски бардак, където си пил уиски и си пял „Гемблър“ и „Янки дудъл“ в компанията на цяла орда разголени, похотливи безпътници?
— Аз не знам „Янки дудъл“ — смазано проплака Валентин — другите пяха…
— Вярно ли е — истерично се извиваше гласа на стария — че си подбрал от там осем развратни блудници, облечени като… — той се прекръсти и измърмори едно „Господи, помилуй!“ — като монахини?! Вярно ли е, че в хотела си имал нахалството да предложиш на Гилбърт три от тях?!
Това беше върхът на унижението! Валентин тихо изръмжа и погледна нагло баща си:
— Между другото — изскърца — той ги прие! Това каза ли ти го?
Старият трепна, но отново мигновено възвърна самообладанието си.
— Е… — каза с по-благ глас той — може и да се е поддал на изкушението… Но се покая! — и пак заби обвинителен поглед в сина си — И сега имаше достойнството да си отиде! Бедното момче — въздъхна — дано постъпи в някой манастир!…
Валентин барабанеше с пръсти по подлакътника на канапето и очакваше поредната изпепеляваща проповед. „Ей-сега — мислеше си — ще каже: «Ти си развартник, лентяй и пиняница!» и ще продължи с някой цитат от Свети Павел.“
— Да ти беше за пръв път — нареждаше старият — хайде, да ти простя… Но ти си развратник! — кресна той — Лентяй и пияница! Срам ме е от тебе! Не знаеш ли — продължи по-нататък той със съкрушен бащински глас — че неправедници няма да наследят царството Божие? Не се лъжи: нито блудници, ни идолослужители, ни прелюбодейци, нито малакийци, ни мъжеложци, нито крадци, ни користолюбци, ни пияници, нито хулители, ни грабители няма да наследят царството Божие!2
Синът го слушаше, свел очи. Само едва доловимото му пухтене можеше да издаде обзелата го досада. Но старият не чуваше и не виждаше. Сега той бе в стихията си — обясняваше надълго и нашироко какво е грехът и как трябва да се борим с него, цитираше Евангелието, Деянията и Посланията на всички апостоли подред, няколко пъти спомена Откровението, посочи пътя за спасение на душите, начертан от самия Иисус Христос и прокле изкушенията на Сатаната.
Валентин мъжествено изтърпя цялата тирада, стискайки юмруци и кимайки с глава в края на всеки абзац от мисълта на стария. Когато баща му най-накрая спря да громи Нечестивия, да възхвалява себеотдаването в името Господне, да поучава, цитира и заклеймява, синът тържествено стана от канапето, падна на колене пред инвалидния му стол и му целуна ръка:
— Прости ми, тате…
Графът бащински го погали по главата:
— Ще ти простя, разбира се… — и се усмихна ехидно — но първо искам до утре да научиш наизуст глава VІ от Първото послание на Свети апостол Павел до коринтяните… Не… Цялото послание! Всъщност… и Първото и Второто! На латински! — изръмжа — Утре да ги пееш! Разбра ли! Иначе ще те лиша от наследство!
Страхотен стимул — няма що! Синът стана и с отмерена крачка отиде до библиотеката вляво от големия прозорец и пое оттам малка дебела Библия, подвързана в изящна шарегнова корица с плетеници от злато. Не, тази беше на старогръцки… Той я остави на мястото й и взе копие на един латински фолиант — Новия завет с калиграфски шрифт. Сложи го под мишница и смирено произнесе:
— Ще го науча, татко!…
По лицето на стария граф се разля блажена усмивка. Синът му все пак имаше шанс за спасение. Дано Свети Павел бъде с него! Дано Валентин се отвърнеше от греха и заякнеше във Вярата! Дано просветлеше душата си и я оттървеше от вечното проклятие!… Дано!…
Старият гад видимо се разтапяше от удоволствие.
— Вярвам ти — промълви сподавено той с умиление — чети, сине, словото Божие!
Валентин кротко излезе и тежко пое нагоре към стаята си, а старият отиде до прозореца, погледна премрежено навън и потъна в размисъл. Защо той — неговият единствен син — вървеше по пътя на порока? Защо се поддаваше на съблазните на Луцифер? Трябваше ли и той да мине през същите изкушения и да скверни храма на душата си така, както допреди тридесет години го сквернеше баща му? Трябваше ли и синът му да изпие до дъно горчивата чаша на греха, за да прозре накрая, че щастието не е в плътските наслади, с които Лукавият в нечестието си, погубва душата на оня, когото е успял да подмами?
Не! Нали той — граф Рене-Алфонс дьо ла Валие, един от най-уважаваните хора не само в Малта, но и целия католически свят, някога се беше разкаял! Беше получил просветление, беше плакал над Светото писание, беше дарил десет милиона ранда на Светата католическа църква, и накрая — за да получи опрощение за греховете си, бе извървял на колене пътя до резиденцията на Негово Светейшество… Чак до Светия престол! И от оня миг на велико блаженство, в който самият папа положи благословената си длан върху главата му и му даде опрощение, беше разбрал, че ще отдаде целия си живот и целия си плам за Христа. Бе разбрал, че докато е жив, ще дарява на Светата майчица — Църквата, поне по един милион годишно — за катедралите, параклисите и манастирите, за мисионерите в Азия и Африка, в мегаполисите на САЩ и джунглите на Амазония… За все по-голяма слава на Бога!3
3
Ad maiorem dei gloriam (A. M. D. G.) — За все по-голяма слава на Бога (лат.) — девиз на йезуитския орден.