Само че, какво ли му бе станало сега? Може и наистина да е докопал нещо, което да си струва, ама чак пък толкова! Че и адвокат!…
В Малта Валентин познаваше само един адвокат — Рикардо Орбини. Всъщност, той бе италианец. Някога бяха учили заедно в юношеския католичиски колеж „Свети Франциск“. Орбини бе най-гадното копеле, което Валентин някога бе познавал — те затова и някога бяха приятели. Още като колежани двамата често бяха бягали през летните нощи за да ходят на гости на девическия колеж „Света Анна“ в съседство. Така, де! Защо тия колежи ги правят хем разделени, хем пък — съвсем близо един до друг? И това ако е възпитание в непорочност! Защото доста от „непорочните девици“ нямаха нищо против такива нощни посещения, нещо повече — понякога идваха и сами!
Още тогава Орбини се беше проявил като адвокат — хванеха ли ги, той само с няколко думи, подкрепени от ангелския му гласец и невинна по детски физиономия, успяваше да избегне наказанието. И заедно със себе си — спасяваше и всички останали.
Само че, с него не се бяха виждали от повече от година. Все и двамата бързаха и все в различни посоки. Последния път се бяха засекли в някаква банка… коя ли беше? Валентин уреждаше поредното дарение от името на баща си, а Рикардо оформяше документи по залог на някакво завещано имущество. Едва имаха време да си кажат по едно „Как я караш?“. Завъртя се животът, брей!
След кратко колебание, Валентин извади от чекмеджето на бюрото си визитната картичка на Рикардо и го набра по мобилния.
— Да!… — прозвуча в слушалката гласа на адвоката.
— Здрасти, Рикардо — провикна се Валентин — как си бе, дивак?
— О-хо-о-о… — засмя се Рикардо — Я, виж ти! Кой ме търсел! Самият граф Валентин-Алфонс дьо ла Валие! Как си, стари развратнико? Дай да се видим, бе човек!
— Точно за това те търся! — насочи разговора в правилната посока Валентин — какво ще кажеш да ми дойдеш на едно гости в замъка? Примерно — вдругиден вечерта, а?
— А-а-а… — разочаровано прозвуча гласът отсреща — Да не съм луд! Баща ти се слави като по-католик и от папата. Нали знаеш… боя се, че речникът ми не е особено… хм, благочестив.
— Да-а… — замисли се Валентин — Вярно, друже! Хайде тогава да се видим в „Червения жребец“ към десет вечерта. Вдругиден.
— Готово!
„Червеният жребец“ беше едно неприлично скъпо подземно вариате в центъра на Ла Валета, което се славеше с най-изисканите коктейли и най-красивите момичета по цялото средиземноморие. В него Валентин обикновено отмаряше след някои от неизброимите лицемерни разговори с поредния кардинал или епископ.
Двамата побъбриха още малко за това кой как тегли ралото на живота и уговорката им остана твърдо за вдругиден вечерта.
Почти целият следващ ден отиде за рецитал и коментар на Първо и Второ послание на Свети апостол Павел до коринтяните. Разбира се — на латински.
Още в единайсет часа младежът се изтапани пред баща си и започна да рецитира.
Старият го гледаше с благ поглед, леко помръдвайки десния си показалец, също като някой диригент. Отвреме-навреме прекъсваше сина си с изречения от сорта на: „Да! Точно така, моето момче!“, или „Това да го запомниш много добре!“, а на места подхвърляше „Знаеш ли какво е искал да каже Светия апостол с тези думи?“ и сам поемаше инициативата, като се разпалено се втурваше да ги обяснява и тълкува, свързвайки ги със Стария завет, четирите Евангелия и учението на Светата католическа църква.
Когато стигна до „…Оня, който дава семе на сеяча и хляб за храна…“4, дъртият най-сетне му направи знак с ръка да спре.
Беше много въодушевен. Започна да сипе похвали към сина си, да го предупреждава да не греши повече и да му рисува с най-черни краски ужасите на Пъкъла, към които неизбежно води пътя на покварата. Това продължи близо час.
Чак когато старият граф явно прегракна от толкова говорене, Валентин се изниза от приемната, изтерзан, ядосан и с опънати докрай нерви.
Междувременно беше преминал почти целият ден. В други условия Валентин сигурно би се провикнал „Господи!“, но в момента се чувстваше по-склонен ей-сега да приеме я исляма, я шинтоизма — каквото му попадне, само и само някой да спре да го кара да споменава този досаден католически Господ!
На другия ден Джовани пристигна още в осем и половина. Старият граф все още спеше праведния си сън, така че никой не му направи забележка за тупурдията, която вдигна нагоре по стълбите към стаята на Валентин.
— Графе-е! — задъхано започна той още от вратата — Помниш ли онази грамота, с която първият Дьо ла Валие е признат за благородник? Калист ли беше, Каласт ли…