Една от вратичките беше отворена. Вътре се виждаше подреден куп тъмнозелени кутии за канцеларски стоки от „Блейк и син“. Рей се бе нагледал на такива кутии, откакто се помнеше. „Блейк и син“ беше стара печатница в Мемфис. Практически всеки адвокат и съдия в щата винаги си купуваше хартия за писма и пликове от „Блейк и син“. Рей се наведе и мина зад дивана, за да погледне по-добре. Шкафът беше тъмен и тесен.
Зад отворената вратичка само на няколко пръста над пода бе оставена отворена кутия за пликове. В нея обаче нямаше пликове. Беше пълна с пари — стодоларови банкноти. Стотици банкноти, прилежно подредени в кутия трийсет сантиметра широка, четирийсет и пет сантиметра дълга и около дванайсет сантиметра висока. Рей я вдигна и видя, че тежи. Имаше още дузини такива кутии навътре в шкафа.
Извади още една. И тя беше пълна със стодоларови банкноти. Същото се отнасяше и за третата. В четвъртата кутия банкнотите бяха стегнати с жълти хартиени ленти, на които пишеше „$2000“. Рей бързо преброи петдесет и три ленти.
Сто и шест хиляди долара.
Пълзейки на четири крака зад гърба на дивана, като внимаваше да не го докосне и да не обезпокои баща си, Рей отвори другите пет вратички на шкафа. Имаше поне двайсет тъмнозелени кутии „Блейк и син“.
Изправи се и отиде до вратата на кабинета, а после излезе на верандата да глътне малко чист въздух. Чувстваше се замаян и когато седна на най-горното стъпало, голяма капка пот се търколи по носа му и падна върху панталона му.
Макар да не му се удаваше да разсъждава особено трезво в момента, Рей успя да направи няколко бързи сметки. Ако там имаше двайсет кутии и всяка съдържаше поне сто хиляди долара, то скритото съкровище далеч надхвърляше доходите на съдията от трийсет и две години в съдебната зала. Като председател на канцлерски съд той бе работил на пълен работен ден, не се бе занимавал с нищо странично и от изборното поражение преди девет години досега не бе правил нищо съществено.
Не играеше комар и доколкото знаеше Рей, никога не беше купил нито една акция.
По улицата се приближи някаква кола. Рей замръзна, внезапно изплашен да не е Форест. Колата отмина, той скочи на крака и отиде в кабинета. Вдигна единия край на дивана и го премести на петнайсет сантиметра по-далеч от библиотеката, после направи същото и с другия край. Падна на колене и започна да вади кутиите „Блейк и син“. Събра пет от тях и ги пренесе през кухнята до една стаичка зад килера, където прислужницата Айрийн държеше метлите и парцалите си. Същите метли и парцали още си бяха там, очевидно недокоснати след смъртта й. Рей поразчисти паяжините и остави кутиите на пода.
Килерът с метлите нямаше прозорец и не се виждаше откъм кухнята.
Рей отиде в трапезарията и оттам погледна към алеята пред къщата. После се втурна обратно към кабинета, нагласи седем кутии една върху друга и ги занесе в килера с метлите. Пак погледна през прозореца на трапезарията, пак не видя никого и пак се върна в кабинета, където съдията изстиваше с всеки изминал миг. Още два курса до килера с метлите и работата беше свършена. Общо двайсет и седем кутии, скрити на сигурно място там, където никой нямаше да ги намери.
Бе почти шест часът, когато Рей отиде до колата и извади куфара си. Трябваха му суха риза и чисти панталони. Изми се и се подсуши с кърпа в единствената баня на долния етаж. После подреди кабинета, върна дивана на мястото му и тръгна от стая в стая да търси още такива шкафове.
Беше на втория етаж, в спалнята на съдията. Прозорците бяха вдигнати, а Рей претърсваше дрешника, когато чу шум от кола на улицата. Изтича долу и успя да се тръшне на люлката на верандата точно когато Форест паркира зад неговото ауди. Рей задиша дълбоко и се опита да се успокои.
Шокът от смъртта на баща му стигаше за един ден. Шокът от намирането на парите направо го извади от релси.
Форест изкачи стълбите колкото се може по-бавно, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на белите си работни панталони. Лъскави черни военни ботуши с яркозелени връзки. Вечно различен.
— Форест? — каза тихо Рей и брат му се обърна да го види.
— Здрасти, братле.
— Той е мъртъв.
Форест спря и го изгледа за миг, а после зарея поглед към улицата. Носеше стар кафяв блейзър върху червена тениска — подобен тоалет само той можеше да намъкне. Като първия самозван свободен дух на Клантън Форест винаги се стараеше да бъде ултрамодерен, алтернативен, авангарден, хипарски.
Беше понатежал, но му отиваше. Дългата му пясъчноруса коса сивееше по-бързо от косата на Рей. Върху нея бе нахлупил опърпана бейзболна шапка на „Къбс“.