— Къде е той? — попита Форест.
— Там, вътре.
Форест отметна мрежата против комари и Рей влезе след него в къщата. Спря пред вратата на кабинета и сякаш се поколеба какво следва да направи. Докато се взираше в баща им, главата му се килна леко на една страна и за секунда на Рей му се стори, че брат му ще рухне на земята.
— О, господи — промълви той, а после някак си стигна до плетения стол, където седна и загледа невярващо съдията. — Наистина ли е мъртъв? — успя да каже той със стиснати челюсти.
— Да, Форест — отвърна Рей.
Брат му преглътна, сподави сълзите си и най-сетне каза:
— Ти кога дойде?
Рей седна на една табуретка и се обърна с лице към брат си.
— Ами някъде около пет. Влязох, помислих си, че спи, а после осъзнах, че е умрял.
— Съжалявам, че ти го намери — рече Форест, като бършеше ъгълчетата на очите си.
— Все някой трябваше да бъде.
— Какво ще правим сега?
— Ще се обадим в погребалното бюро.
Форест кимна, сякаш знаеше, че точно такъв е редът. Изправи се бавно и несигурно и отиде до канапето. Докосна ръцете на баща си.
— Преди колко време е починал? — попита той.
— Не знам. Преди няколко часа.
— Какво е това?
— Опаковка морфин.
— Мислиш ли, че е взел свръхдоза?
— Надявам се — отвърна Рей.
— Може би трябваше да бъдем тук.
— Да не започваме с това.
Форест огледа стаята, като че никога досега не я беше виждал. Отиде до бюрото и погледна пишещата машина.
— Май все пак няма да му трябва нова лента — каза той.
— Май не — отвърна Рей и погледна шкафа зад дивана. — Има завещание, ако искаш го прочети. С вчерашна дата.
— Какво пише?
— Поделяме си всичко по равно. Аз съм изпълнител.
— Разбира се, че ти ще си изпълнител. — Форест заобиколи махагоновото писалище и хвърли бърз поглед на хартиите по него. — Девет години не съм стъпвал в тази къща. Не е за вярване, а?
— Така е.
— Отбих се няколко дни след изборите, казах му колко съжалявам, че хората не са гласували за него, а после му поисках пари. Скарахме се.
— Хайде, Форест, недей сега.
Хрониките на войните между Форест и съдията можеха да продължат до безкрай.
— Така и не получих онези пари — измърмори той и отвори едно чекмедже на писалището. — Сигурно трябва да преровим всичко, нали?
— Да, но не сега.
— Ти го направи, Рей. Ти си изпълнителят. Ти се разправяй с мръсната работа.
— Трябва да се обадим в погребалното бюро.
— Трябва да пийна нещо.
— Не, Форест, моля те.
— Гледай си работата, Рей. Ще пия, когато ми се пие.
— Това си го доказал хиляда пъти. Хайде, ще се обадя в погребалното бюро и ще почакаме на верандата.
Пръв пристигна един полицай, млад мъж с бръсната глава. Изглеждаше така, сякаш някой бе прекъснал неделната му дрямка и го бе извикал на работа. Разпита ги на верандата, а после влезе да огледа трупа. Трябваше да се попълват документи и докато се занимаваха с това, Рей приготви кана гранулиран чай с много захар.
— Причина за смъртта? — попита полицаят.
— Рак, болно сърце, диабет, старост — отвърна Рей. Двамата с Форест се люлееха леко на люлката.
— Това стига ли? — подметна Форест като пълен кретен. Всяко уважение, което някога бе хранил към ченгетата, се беше изпарило.
— Ще искате ли аутопсия?
— Не — отвърнаха в хор двамата братя.
Полицаят приключи с формулярите и накара Рей и Форест да се подпишат. Докато той потегляше, Рей каза:
— Ще се разчуе моментално.
— Моля ти се, не и в прекрасния ни градец.
— Не е за вярване, а? Големи клюкари са тия тук.
— Аз им давам повод от двайсет години.
— Да, наистина.
Седяха рамо до рамо, и двамата с празни чаши.
— И какво ще получим в наследство? — попита накрая Форест.
— Искаш ли да видиш завещанието?
— Не, просто ми кажи.
— Изброил е имуществото си — къщата, мебелите, колата, книгите и шест хиляди долара в банката.
— Това ли е всичко?
— Само това споменава — отвърна Рей, избягвайки лъжата.
— Трябва да има още пари тук някъде — рече Форест, готов да тръгне да търси.
— Сигурно ги е раздал всичките — заяви спокойно брат му.
— Ами държавната му пенсия?
— Взе си я накуп, когато загуби изборите, огромна грешка. Струваше му десетки хиляди долари. Предполагам, че е раздал останалото.
— Няма да ме прецакаш, нали, Рей?
— Хайде стига, Форест, няма бог знае какво за делене.
— Някакви дългове?
— Пише, че нямал.
— Нещо друго?
— Ако искаш, прочети завещанието.