— Не сега.
— Подписал го е вчера.
— Мислиш ли, че е планирал всичко?
— Ами така изглежда.
Една черна катафалка от погребално бюро „Мейгъргел“ спря пред Кленова градина, а после бавно зави по алеята.
Форест се наведе напред, опря лакти на коленете си, зарови лице в дланите си и заплака.
7
Зад катафалката беше окръжният следовател Търбър Форман в същия червен пикап, който караше от студентските години на Рей. Зад Търбър беше преподобният Сайлъс Палмър от Първа презвитерианска църква, неостаряващ дребен шотландец, който беше кръстил и двамата синове на Рубън Атли. Форест се измъкна и се скри в задния двор, докато Рей посрещна всички на верандата. Изказаха се съболезнования. Мистър Б. Дж. Мейгъргел от погребалното бюро и преподобният Палмър сякаш едва сдържаха сълзите си. Търбър беше видял безброй мъртъвци. В случая обаче не беше финансово заинтересован и затова изглеждаше безразличен, поне за момента.
Рей ги заведе в кабинета, където те почтително огледаха съдия Атли достатъчно дълго, за да може Търбър официално да го обяви за починал. Той направи това без думи, само кимна на мистър Мейгъргел с мрачно, бюрократично мръдване на брадичката, което означаваше: „Мъртъв е. Можете да го приберете.“ Мистър Мейгъргел също кимна, приключвайки мълчаливия ритуал, който толкова пъти бяха извършвали заедно.
Търбър извади лист хартия и поиска основните данни. Пълното име на съдията, дата на раждане, място на раждане, най-близки роднини. За втори път Рей отказа аутопсия.
После двамата с преподобния Палмър излязоха от кабинета и седнаха на масата в трапезарията. Свещеникът изглеждаше много по-развълнуван от сина. Той обожаваше съдията и го имаше за близък приятел.
Една служба, отговаряща на ранга на човек като Рубън Атли, щеше да привлече много приятели и почитатели и трябваше да бъде добре организирана.
— Двамата с Рубън говорихме наскоро на тази тема — рече Палмър. Гласът му бе нисък и дрезгав, сякаш всеки момент щеше да се задави.
— Това е хубаво — отвърна Рей.
— Той избра химните и цитатите от Библията и направи списък на хората, които ще носят ковчега.
Рей още не беше мислил за такива подробности. Може би щяха да му дойдат наум, ако не беше попаднал на няколко милиона суха пара. Преумореният му мозък слушаше Палмър и хващаше по-голямата част от думите, а после прескачаше към килера с метлите и отново започваше да се върти в кръг. Изведнъж се изнерви, че Търбър и Мейгъргел са сами със съдията в кабинета. Успокой топката, повтаряше си Рей.
— Благодаря — рече той, искрено облекчен, че има кой да се погрижи за подробностите. Помощникът на мистър Мейгъргел вкара една носилка през входната врата и заманеврира по коридора, за да влезе в кабинета на съдията.
— Освен това искаше поклонение — каза преподобният. Поклоненията бяха традиция, необходима прелюдия към подобаващото погребение, поне според по-възрастните.
Рей кимна.
— Тук, в къщата.
— Не — отвърна незабавно синът. — Не тук.
Щом останеше сам, искаше да прерови всяко ъгълче на къщата в търсене на още плячка. Пък и се притесняваше за парите, които вече се намираха в килера с метлите. Колко ли бяха? Колко време щеше да му трябва, за да ги преброи? Истински ли бяха или фалшиви? Откъде се бяха взели? Какво да прави с тях? Къде да ги занесе? На кого да каже? Трябваше да остане малко сам, за да помисли, да си изясни нещата и да състави план.
— Баща ти беше категоричен по този въпрос — рече Палмър.
— Съжалявам, преподобни. Ще направим поклонение, но не тук.
— Може ли да попитам защо?
— Заради майка ми.
Преподобният се усмихна, кимна и каза:
— Помня майка ти.
— Положиха я на една маса ей там в салона и два дни целият град се изрежда край нея. С брат ми се скрихме на горния етаж и проклинахме баща си за този спектакъл. — Гласът на Рей беше твърд, а очите му горяха. — Няма да правим поклонение в тази къща, отче.
Рей беше напълно искрен. Освен това обаче се притесняваше за сигурността на къщата. Едно поклонение би изисквало да се вика фирма за почистване, за да се лъсне всяко помещение, фирма за кетъринг, за да достави храна, и цветарска агенция, която да се погрижи за украсата. Всичко това щеше да почне от сутринта.
— Разбирам — каза свещеникът.
Помощникът си тръгна пръв, теглейки носилката, която мистър Мейгъргел буташе леко. Съдията беше по-крит от глава до пети с колосан бял чаршаф, подпъхнат под него. С Търбър на опашката те изнесоха покойника на верандата и го смъкнаха по стъпалата. Последният Атли, живял в Кленова градина.
Половин час по-късно Форест се появи от вътрешността на къщата. Държеше висока чаша с подозрителна на вид кафява течност, която не беше чай с лед.