— Отидоха ли си? — попита той, загледан към алеята.
— Да — отвърна Рей. Седеше на стълбите и пушеше пура. Когато Форест седна до него, миризмата на бърбън го удари в носа.
— Къде намери това?
— Имаше си скривалище в банята. Искаш ли?
— Не. Откога знаеш?
— От трийсет години.
Куп упреци напираха на устните му, но Рей ги преглътна. Много пъти ги беше изричал, очевидно без полза, защото ето че днес Форест си сръбваше бърбън след сто четирийсет и един дни трезвеност.
— Как е Ели? — попита Рей след дълго дръпване от пурата си.
— Луда за връзване както винаги.
— Ще я видя ли на погребението?
— Не, стигна сто трийсет и пет кила. Шейсет и осем й е лимитът. Падне ли под него, излиза от къщи. Мине ли го, носа си не подава навън.
— Кога за последен път падна под него?
— Преди три-четири години. Намери един шарлатанин, който й даде някакви хапчета. Смъкна си килограмите на четирийсет и пет. Докторът влезе в затвора и тя качи още два пъти по толкова. Сто трийсет и пет обаче й е максимумът. Тегли се всеки ден и издивява, ако стрелката мръдне по-нататък.
— Казах на преподобния Палмър, че ще правим поклонение, но не тук, не в къщата.
— Ти си изпълнителят.
— Съгласен ли си?
— Разбира се.
Голяма глътка бърбън, дълго дръпване от пурата.
— А какво стана с оная кльоща, дето те заряза? Как й беше името?
— Вики.
— Да, Вики. Не можех да я понасям още на сватбата ти.
— Де и аз да се чувствах така.
— Още ли се мотае наоколо?
— Да, видях я миналата седмица на летището, слизаше от частния си самолет.
— Омъжи се за един стар мръсник, нали така, някакъв мошеник от Уолстрийт.
— Същият. Дай да сменим темата.
— Ти отвори дума за жени.
— Това винаги е голяма грешка.
Форест отпра още една глътка и каза:
— Дай да говорим за пари. Къде са?
Рей трепна леко и сърцето му замря, но Форест гледаше към моравата и не забеляза. За какви пари говориш, мили ми братко?
— Раздал е всичко.
— Но защо?
— Парите си бяха негови, не наши.
— Защо да не остави нещо и на нас?
Не много отдавна съдията беше доверил на Рей, че за петнайсет години е изхарчил повече от деветдесет хиляди долара за адвокатски хонорари, глоби и рехабилитационни клиники за по-малкия си син. Можеше да завещае парите на Форест за пиене и смъркане или приживе да ги раздаде на благотворителни организации и нуждаещи се семейства. Рей си имаше професия и можеше да се грижи за себе си.
— Остави ни къщата — рече той на брат си.
— Какво ще правим с нея?
— Ако искаш, ще я продадем. Парите ще сложим при другите. Петдесет процента отиват за данък наследство. Формалностите ще отнемат година.
— И в крайна сметка?
— С повечко късмет след една година ще си разделим петдесет хиляди долара.
Разбира се, имаше и друго. Плячката си седеше невинно в килера с метлите, но му трябваше време, за да пресметне колко е. Дали бяха мръсни пари? Трябваше ли да се включат в наследството? Това би довело до ужасни проблеми. Първо на първо, щеше да се наложи да обясни откъде ги има. Второ, поне половината щяха да отидат за данъци. Трето, брат му щеше да си напълни джобовете и това вероятно щеше да го довърши.
— Значи ще получа двайсет и пет бона след една година? — попита Форест.
Рей не можеше да прецени дали е нетърпелив или отвратен.
— Нещо такова.
— Ти искаш ли къщата?
— Не, а ти?
— Дума да не става. Никога няма да се върна тук.
— Хайде де, Форест.
— Той ме изрита, както знаеш, каза ми, че достатъчно съм излагал семейството. Нареди ми никога повече да не стъпвам тук.
— И ти се извини.
Бърза глътка.
— Да, извини се. Но това място ме депресира. Ти си изпълнителят, ти се разправяй. Просто ми изпрати чек, когато свършиш с формалностите.
— Поне трябва да прегледаме заедно нещата му.
— Няма да ги пипна — рече Форест и се изправи. — Искам бира. От пет месеца съм трезвен и искам бира. — Докато говореше, той вървеше към колата си. — На теб да взема ли?
— Не.
— Ще дойдеш ли с мен?
Рей искаше да отиде, за да пази брат си, но желанието да остане да опази имуществото на семейство Атли беше по-силно. Съдията никога не заключваше къщата. Къде ли бяха ключовете?
— Ще почакам тук — отвърна той.
— Както искаш.
Следващият гост не го изненада. Рей беше в кухнята и ровеше из чекмеджетата за ключове, когато откъм входната врата прогърмя познат глас. Макар да не го бе чувал от години, не можеше да сбърка Хари Рекс Вонър.
Прегърнаха се; Рей с мъка се отскубна от мечешката хватка на Хари Рекс.