Когато си заминаха всички, включително мистър Мейгъргел и хората му, Хари Рекс се стовари на стола от другата страна на Рей. Дълго време тримата седяха и се взираха пред себе си. Не искаха да си тръгват. Единственият звук беше далечното почукване на нетърпелива лопата. Но Форест и Рей не бързаха. Човек веднъж погребва баща си.
Пък и какво е времето за един гробар?
— Страхотно погребение — произнесе се накрая Хари Рекс. Той беше експерт по тези въпроси.
— Татко би се гордял с него — рече Форест.
— Той обичаше хубавите погребения — добави Рей. — Затова пък мразеше сватбите.
— Аз обичам сватбите — каза Хари Рекс.
— Четири или пет? — попита Форест.
— Четири, и няма да спра дотук.
Един човек в униформа на общински служител се приближи към тях и попита тихо:
— Бихте ли желали да го спуснем сега?
Нито Рей, нито Форест знаеха как да отговорят. Хари Рекс не се поколеба.
— Да, моля — отвърна той. Човекът завъртя някакъв лост под ковчега и той бавно се заспуска надолу. Гледаха го, докато не опря дълбоко в червеникавата пръст.
Човекът измъкна въжетата, дъската и лоста и си замина.
— Май всичко свърши — каза Форест.
Обядът се състоеше от мексикански сандвичи и газирана вода в едно крайпътно заведение на края на града, далеч от многолюдните места, където някой непременно щеше да ги прекъсне с няколко добри думи за съдията. Седнаха на дървена маса за пикник под един голям чадър и се загледаха в минаващите коли.
— Кога ще се връщаш? — попита Хари Рекс.
— Утре рано сутринта — отвърна Рей.
— Имаме малко работа.
— Знам. Дай да я свършим днес следобед.
— Каква работа? — заинтересува се Форест.
— Юридически формалности — обясни Хари Рекс. — Ще прегледаме имуществото след две-три седмици, когато се върне Рей. Сега трябва да прегледаме книжата на баща ти и да видим какво ни чака.
— Звучи като работа за изпълнителя.
— Би могъл и ти да помогнеш.
Рей ядеше и мислеше за колата си, която бе паркирана на оживена улица до презвитерианската църква. Там сигурно беше безопасно.
— Снощи ходих в едно казино — обяви той с пълна уста.
— В кое? — попита Хари Рекс.
— „Санта Фе“ или нещо такова, първото, на което попаднах. Знаеш ли го?
— Обиколил съм ги всичките — отвърна адвокатът, като че ли искаше да каже, че няма да стъпи повече там. Като изключим незаконните наркотици, Хари Рекс бе изпробвал всеки порок.
— Аз също — обади се Форест, който не правеше подобни изключения. — Как се представи?
— Спечелих няколко хиляди на блекджек. Дадоха ми безплатна стая.
— Платили са я от моя джоб — заяви Хари Рекс. — Както и целия етаж.
— Обичам безплатните им напитки — допълни Форест. — На всеки двайсет долара ти носят по нещо.
Рей си пое дъх и реши да пусне въдицата.
— Намерих няколко кибрита от „Санта Фе“ на бюрото на стареца. Да не е отскачал дотам?
— Разбира се — отвърна Хари Рекс. — Двамата с него ходехме веднъж месечно. Той обичаше заровете.
— Баща ми и хазарт? — учуди се Форест.
— Аха.
— Ето къде значи е отишъл остатъкът от наследството ми. Което не е раздал, е профукал на комар.
— Не, всъщност беше много добър играч.
Рей се престори на не по-малко шокиран от Форест, но всъщност се зарадва на първата следа, колкото и да беше неясна. Изглеждаше почти невъзможно съдията да натрупа такова състояние с игра на зарове веднъж в месеца.
Двамата с Хари щяха да го обсъдят по-късно.
13
Усещайки, че наближава краят, съдията съвестно бе организирал нещата си. Важните документи бяха в кабинета му и се намериха лесно.
Първо преровиха махагоновото му писалище. Едното чекмедже съдържаше банкови извлечения за последните десет години, подредени почти в хронологичен ред. В друго бяха данъчните му декларации. Имаше дебели счетоводни книги, пълни с раздадените на всеки желаещ дарения. Най-голямото чекмедже беше пълно с десетки малки кафяви папки. Папки за платен данък сгради, за медицински картони, стари нотариални актове и документи за собственост, сметки за плащане, правни консултации, писма от лекарите му и пенсионния му фонд. Рей прерови папките, без да ги отваря. Погледна само тази със сметките за плащане. Имаше една отпреди седмица — 13,80 долара за поправка на косачката.