— Винаги е неловко да преглеждаш книжата на човек, който току-що е починал — рече Хари Рекс. — Чувствам се виновен, като някакъв воайор.
— По-скоро като следовател, който търси улики — отвърна Рей. Той седеше от едната страна на бюрото, Хари от другата, и двамата със свалени вратовръзки и навити ръкави, а между тях имаше купища веществени доказателства. Форест беше незаменим както винаги. След обяда беше пресушил три кутии бира за десерт и сега подремваше отвън на люлката.
Но все пак бе тук, а не посред някой от прословутите си запои. Толкова пъти беше изчезвал. Ако не се бе появил на погребението на баща си, никой в Клантън не би се учудил. Просто поредната черна точка за откачения Форест Атли, поредната клюка, и толкова.
В последното чекмедже намериха различни дреболии — химикалки, лули, снимки на съдията с приятели по адвокатски сбирки, свидетелството му за граждански брак, няколко фотографии на Рей и Форест отпреди години и смъртния акт на майка им. В стар и неотварян плик откриха некролога й, изрязан от „Клантън Кроникъл“, дванайсети октомври 1969-а. Имаше снимка. Рей го прочете и го подаде на Хари Рекс.
— Помниш ли я? — попита той.
— Да, ходих на погребението й — отвърна Хари, загледан в некролога. — Беше красива жена, която нямаше много приятели.
— Защо?
— Тя беше от Делтата, а повечето хора там имат прилична доза синя кръв. Точно такава съпруга си търсеше съдията, но тук това не се прие особено добре. Тя смяташе, че се жени за богаташ. По онова време съдиите не изкарваха нищо, така че майка ти трябваше доста да се старае, за да бъде по-горна от другите.
— Май не си я харесвал.
— Не особено. Тя ме мислеше за недодялан.
— Представи си само.
— Обичах баща ти, Рей, но на нейното погребение не се проляха много сълзи.
— Дай да караме погребенията едно по едно.
— Извинявай.
— Какво пишеше в завещанието, което му състави ти? Последното, имам предвид.
Хари Рекс остави некролога на бюрото и се облегна назад. Погледна прозореца зад Рей и заговори тихо.
— Съдията искаше да основе попечителски фонд, така че след продажбата на къщата парите да отидат там. Аз щях да бъда попечител и като такъв щях да имам удоволствието да отпускам пари на теб и на него. — Хари Рекс кимна във верандата. — Но първите му сто хиляди долара щяха да отидат обратно във фонда. Съдията смяташе, че Форест му дължи горе-долу толкова.
— Какъв ужас.
— Опитах се да го разубедя.
— Слава богу, че го е изгорил.
— Да, наистина. Той знаеше, че идеята е лоша, но се опитваше да предпази Форест от самия него.
— Тези опити продължават двайсет години.
— Какво ли не му мина през ума. Смяташе да остави всичко на теб, да го отреже напълно, но знаеше, че така само ще създаде напрежение. После се ядоса, че никой от вас няма да живее тук, и поиска да съставя завещание, в което къщата да отиде за църквата. Така и не го подписа, защото междувременно се скараха с Палмър за смъртното наказание и той изостави идеята; после каза, че искал след смъртта му къщата да бъде продадена и парите да отидат за благотворителност. — Той изпъна ръце нагоре, докато гръбнакът му не изпука. Хари Рекс беше прекарал две операции и рядко успяваше да се намести удобно. После продължи нататък. — Предполагам, че ви се е обадил, на теб и на Форест, за да можете тримата да се съберете и да решите какво да правите с наследството.
— Тогава защо в последния момент е написал завещание?
— Никога няма да разберем, нали? Може да не е издържал на болките. Подозирам, че е привикнал към морфина, както става накрая при повечето хора. Може би е знаел, че скоро ще умре.
Рей се взря в очите на генерал Нейтан Бедфорд Форест, който почти цял век гледаше строго кабинета на съдията отвисоко. Не се и съмняваше, че баща му е решил да умре на дивана, за да може генералът да му вдъхне смелост. Генералът знаеше всичко. Знаеше кога и как е умрял съдията. Знаеше откъде се бяха взели парите. Знаеше кой бе нахлул снощи и бе претършувал най-основно кабинета.
— Някога завещавал ли е нещо на Клодия? — попита Рей.
— Никога. Знаеш колко трудно прощаваше.
— Тя се отби тази сутрин.
— Какво искаше?
— Мисля, че търсеше пари. Каза, че съдията все обещавал да се погрижи за нея, и искаше да знае какво пише в завещанието.
— Ти обясни ли й?
— И то с удоволствие.
— Тя ще се оправи, не се безпокой за нея. Спомняш ли си Уолтър Стърджис, строителен предприемач от Карауей, един такъв стиснат? — Хари Рекс познаваше всичките трийсет хиляди жители на окръга, черните, белите, а сега и мексиканците.