— Мисля, че не.
— Говори се, че имал половин милион долара в брой и тя им е хвърлила око. Научила дъртия да носи спортни ризи и да яде в клуба. Казал на приятелите си, че взема виагра всеки ден.
— Само така.
— Тя ще го довърши.
Форест се намести на люлката и веригите проскърцаха. Рей и Хари изчакаха малко, докато всичко утихне. После Хари Рекс отвори една папка и каза:
— Ето оценката. Миналата година извикахме един тип от Тюпълоу, вероятно най-добрия оценител в Северен Мисисипи.
— И колко каза?
— Четиристотин хиляди.
— Продадено.
— Стори ми се множко. Разбира се, според съдията къщата струваше милион.
— Естествено.
— Предполагам, че триста хиляди е по-реалистично.
— И половината няма да вземем. На какво се базира оценката?
— Тук си пише. Колко квадратни метра е къщата, колко декара има около нея, чар, подобни продажби за сравнение, както си му е редът.
— Я ми дай някоя подобна продажба.
Хари Рекс прелисти оценката.
— Слушай тука. Къща приблизително толкова голяма, толкова стара, със сто и двайсет декара към нея, в края на Холи Спрингс, продадена преди две години за осемстотин хиляди.
— Тук не е Холи Спрингс.
— Вярно, не е.
— Клантън е строен преди Гражданската война и е пълен със стари къщи.
— Искаш да съдя оценителя ли?
— Да, дай да му разкажем играта. Ти колко би дал за тази къща?
— Николко. Искаш ли бира?
— Не.
Хари Рекс се замъкна в кухнята и се върна с голяма кутия „Пабст Блу Рибън“.
— Не знам защо я купува тая помия — измърмори той, след което гаврътна една четвърт.
— Открай време обича тази марка.
Хари Рекс надникна през щорите, но видя само краката на Форест, които стърчаха от люлката.
— Според мен не се безпокои много за наследството на баща си.
— И той е като Клодия, иска да получи чек, и толкова.
— Парите ще го довършат.
Хубаво беше, че Хари Рекс споделя мнението му. Рей го изчака да се върне до бюрото, защото искаше да го гледа внимателно в очите.
— Миналата година съдията е спечелил по-малко от девет хиляди долара — каза той, като гледаше една данъчна декларация.
— Беше болен — отвърна Хари Рекс, като протягаше и извиваше огромния си гръб. После седна. — Но допреди година разглеждаше дела.
— Какви дела?
— Какви ли не. Преди няколко години имахме един крайно десен губернатор, истински нацист…
— Спомням си го.
— По време на кампанията си непрекъснато се молеше. Мрънкаше за семейните ценности, искаше да забранят всичко освен огнестрелните оръжия. Оказа се, че си падал по тънката част, жена му го хвана, работата се размириса, много пикантна история. Местните съдии в Джаксън отказваха да разгледат делото по очевидни причини, та затова помолиха баща ти да отиде да отсъди.
— Имаше ли процес?
— О, да, голям скандал стана. Губернаторът беше притиснат до стената и си мислеше, че може да сплаши съдията. Съпругата получи къщата и по-голямата част от парите му. Доколкото знам, сега живеел над гаража на брат си, с охрана, естествено.
— Виждал ли си някога баща ми изплашен?
— Никога. Нито веднъж за трийсет години.
Хари Рекс се зае с бирата си, а Рей погледна друга данъчна декларация. Настъпи тишина и когато Форест отново изхърка, Рей каза:
— Намерих пари.
В очите на Хари Рекс не се изписа нищо. Нито тайнственост, нито изненада, нито облекчение. Погледът му не трепна, нито се закова на място. Той помълча малко, а после сви рамене и попита:
— Колко?
— Една кутия. — Рей се беше опитал да предвиди какви въпроси ще последват.
Хари Рекс отново почака малко, а после сви невинно рамене.
— Къде?
— Ей там, в шкафа зад дивана. В кутията имаше пачки, над деветдесет хиляди долара.
Дотук не беше излъгал. Определено не беше казал цялата истина, но не може да се каже, че лъжеше. Засега.
— Деветдесет хиляди долара? — възкликна Хари Рекс малко по-силно и Рей кимна към верандата.
— Да, в стодоларови банкноти — сниши глас той. — Имаш ли представа откъде са се взели?
Хари Рекс гаврътна малко бира, примижа към стената и каза:
— Никаква.
— От хазарт? Нали каза, че му вървял зарът.
Още една глътка.
— Да, може би. Казината се появиха преди шест-седем години и двамата с него ходехме веднъж седмично, поне в началото.
— После спряхте ли?
— Де да бях спрял. Между нас да си остане, но аз постоянно киснех там. Залагах толкова много, че не исках съдията да знае, затова, когато ходехме двамата, винаги я карах по-полека. На следващата вечер се връщах тайно и пак си изпразвах джобовете.
— Колко изгуби?
— Дай да говорим за съдията.