— Добре, той печелеше ли?
— Обикновено. Когато му вървеше, изкарваше по два-три бона.
— А когато не му вървеше?
— Петстотин, това му беше лимитът. Ако губеше, знаеше кога да спре. Това е тайната на комара, да знаеш кога да сложиш точка и да имаш смелостта да си тръгнеш. Той я имаше. Аз не.
— Баща ми ходеше ли без теб?
— Да, веднъж го видях. Една вечер се отбих в някакво ново казино, сега са станали петнайсет, и докато играех блекджек, на една маса за зарове наблизо стана горещо. И в центъра на събитията видях Рубън Атли. Беше с бейзболна шапка, за да не го познаят. Дегизировката му невинаги вършеше работа, защото чувах едно-друго из града. Много хора играят комар и някои са го виждали в казината.
— Той колко често ходеше там?
— Кой знае? Баща ти не даваше отчет на никого. Един мой клиент, от братята Хигинботам, дето продават коли на старо, го видял на масата за зарове в „Островът на съкровищата“ в три часа сутринта. Та предполагам, че е ходил по малките часове, за да не го видят хората.
Рей направи една бърза сметка. Ако съдията е играел комар три пъти седмично в продължение на пет години и всеки път е печелил по два бона, биха се събрали общо около милион и половина долара.
— Възможно ли е да е спечелил деветдесет хиляди? — попита Рей. Сумата му се стори толкова малка.
— Не е изключено, но защо ще ги крие?
— Ти ми кажи.
Замислиха се над въпроса. Хари Рекс довърши бирата си и запали пура. На тавана над бюрото един муден вентилатор разнасяше дима. Хари издуха към него струя изгорели газове и каза:
— Печалбите се облагат с данъци, а след като съдията не е искал никой да знае за порока му, сигурно се е опитвал да потули всичко.
— Да, казината обаче не те ли карат да подпишеш някакви квитанции за по-значителните печалби?
— Не съм виждал никакви шибани квитанции.
— Да, но ако беше спечелил?
— Прав си, има такова нещо. Един мой клиент спечели единайсет бона на петдоларовите ротативки. Дадоха му формуляр 199, бележка за данъчните.
— Как стои въпросът при играта на зарове?
— Ако обмениш наведнъж чипове за повече от десет хиляди долара, има формуляри. Ако си под десет бона, няма нищо. Също като при кешовите операции в банките.
— Съмнявам се, че съдията би искал да има нещо черно на бяло.
— Абсолютно.
— Никога ли не е споменавал пари в брой, когато сте съставяли завещанието му?
— Никога. Тези пари са тайна, Рей. Не мога да ги обясня. Нямам представа какви ги е мислил. Сигурно е знаел, че ще бъдат намерени.
— Точно така. Сега въпросът е какво да правим с тях.
Хари Рекс кимна и пъхна пурата в устата си. Рей се облегна назад и се загледа във вентилатора. Дълго време седяха и се чудеха какво да правят с парите. Никой не искаше да предложи просто да продължат да ги крият. Хари Рекс реши да донесе още една бира. Рей каза, че и той ще си вземе. Докато времето си течеше, стана ясно, че парите няма да се обсъждат повече, не и този ден. След няколко седмици, когато започнеха процедурата за уреждане на наследството и направеха опис на имуществото, пак можеха да повдигнат въпроса. А можеха и да не го повдигнат.
Цели два дни Рей се бе чудил дали да каже на Хари Рекс за парите; не за всичките, само за една част от тях. След като го направи, останаха повече въпроси, отколкото отговори.
Не научи кой знае какво. Съдията имал слабост към зара и лека ръка, но едва ли бе спечелил три милиона и сто хиляди долара за седем години. Пък и изглеждаше невъзможно такова нещо да остане скрито-покрито.
Рей се върна към данъчните декларации, докато Хари Рекс се зарови в списъците на даренията.
— Коя счетоводна фирма ще използваш? — попита Рей след дълго мълчание.
— Не са малко.
— Но не местна, нали?
— Не, гледам да стоя надалеч от тукашните. Клантън е малък град.
— Така като гледам, всичко е добре описано.
— Ще бъде лесно, като изключим къщата.
— Дай да я обявим за продан, колкото по-рано, толкова по-добре. Няма да стане бързо.
— Каква начална цена да сложим?
— Нека тръгнем от триста хиляди.
— Ще вложим ли някакви пари, за да я постегнем?
— Няма пари, Хари Рекс.
Малко преди да се стъмни, Форест обяви, че му е дошло до гуша от Клантън, от погребението, от кисненето в старата къща, която никога не му била харесвала, от Хари Рекс и от Рей, така че щял да се прибира в Мемфис, където го чакали страхотни жени и купони.
— Ти кога се връщаш, Рей? — попита той.
— След две-три седмици.
— Заради завещанието ли?
— Да — отвърна Хари Рекс. — Ще се мернем в съда. И ти си добре дошъл, но не си длъжен да идваш.
— В съда повече не влизам. Стига ми толкова.