Братята отидоха по алеята до колата на Форест.
— Добре ли си? — попита Рей, но само защото се чувстваше длъжен да демонстрира загриженост.
— Бомба съм. До скоро, братле — побърза да каже Форест, преди брат му да е изтърсил някоя глупост. — Обади ми се, като се върнеш — допълни той.
После запали колата и потегли. Рей знаеше, че ще спре някъде по пътя между Клантън и Мемфис или в някоя дупка с бар и билярдна маса, или просто до магазин за бира, откъдето щеше да си купи цяла каса и да си я смуче по пътя. Форест издържа погребението на баща си със забележителен успех, но напрежението се трупаше. Гръмването на бушоните нямаше да е приятно за гледане.
Хари Рекс беше както обикновено гладен и попита Рей дали не иска пържен сом.
— Ами не особено.
— Защото са отворили нов ресторант на езерото.
— Как се казва?
— „Сомчетата на Джетър“.
— Ти ме будалкаш.
— Ни най-малко, много е вкусно.
Обядваха на празната платформа над блатото в края на езерото. Хари Рекс ядеше сом два пъти седмично; Рей — веднъж на пет години. Готвачът беше наблегнал на панировката и фъстъченото олио и Рей знаеше, че тази нощ ще му е тежко по много причини.
Спа със зареден пистолет в старата си стая на горния етаж, при заключени врати и прозорци, с трите чувала пари в краката си. В такава обстановка и в тази поза беше трудно да извика в тъмното щастливи спомени от детството, които при нормални обстоятелства би трябвало да напират в главата му. В ония години къщата беше тъмна и студена, особено след смъртта на майка му.
Вместо да се връща назад, Рей се опита да се приспи с броене на малки кръгли черни чипове от по сто долара, които съдията пренасяше от масите до касата. Броеше с въображение и амбиция, но изобщо не успя да стигне богатството, което лежеше в краката му.
14
На площада в Клантън имаше три заведения, две за бели и едно за чернокожи. Посетителите на „Старата чайна“ бяха най-вече банкери, адвокати и търговци, хора с престижни професии, които обсъждаха важно борсата, политиката и голфа. „При Клод“, ресторантът за чернокожи, съществуваше от четирийсет години и предлагаше най-добрата храна.
„Кафето“ беше предпочитано от фермерите, полицаите и работниците, които си говореха за футбол и лов на птици. Хари Рекс често ходеше там, също като още няколко адвокати, които обичаха да ядат с хората, които представляваха. Тук отваряха в пет сутринта всеки ден освен в неделя, а към шест обикновено беше пълно. Рей паркира недалеч от входа и заключи колата си. Слънцето пропълзяваше на изток над хълмовете. Рей щеше да пътува около петнайсет часа и се надяваше да се прибере към полунощ.
Хари Рекс се беше уредил с маса до прозореца и джаксънски вестник, който вече бе пренареден и сгънат така, че ставаше неизползваем за всеки друг освен за самия него.
— Някакви интересни новини? — попита Рей. В Кленова градина нямаше телевизия.
— Никакви — измърмори Хари Рекс, без да сваля очи от редакционните статии. — Ще ти изпратя всички некролози. — Той побутна една омачкана част от вестника с размерите на книга с меки корици. — Искаш ли да прочетеш това?
— Не, трябва да тръгвам.
— Ще хапнеш ли първо?
— Да.
— Хей, Дел! — провикна се Хари Рекс. Барът, сепаретата и другите маси бяха пълни с говорещи и закусващи мъже, без нито една жена.
— Дел още ли работи тук? — учуди се Рей.
— Дел е жена без възраст — отвърна Хари Рекс и помаха с ръка. — Майка й е на осемдесет, а баба й е на сто. Тя ще работи тук дълго след като нас с тебе ни заровят.
Дел не обичаше да й крещят. Пристигна с кана кафе и смръщени вежди, които се отпуснаха, когато разпозна Рей. Прегърна го и каза:
— Не съм те виждала от двайсет години.
После седна, стисна ръката му над лакътя и започна да нарежда какъв човек бил съдията.
— Страхотно погребение, нали? — попита Хари Рекс.
— По-хубаво не съм виждала — отвърна Дел, като че ли това трябваше едновременно да утеши и впечатли Рей.
— Благодаря — рече той с очи, насълзени не от скръб, а от коктейла евтини парфюми, който се носеше от нея.
После Дел скочи на крака и попита:
— Какво ще хапнете? За сметка на заведението.
Хари Рекс се спря на палачинки и наденички за двамата, голям куп за него, по-малък за Рей. Дел изчезна, но гъстият ароматен облак остана след нея.
— Тръгваш на дълъг път. Палачинките ще ти държат сито.
След три дни в Клантън Рей чувстваше, че всичко почва да му се лепи. Вече си мечтаеше за дълъг пробег в околностите на Шарлотсвил и за далеч по-лека кухня.
Слава богу, никой друг не се опита да му досажда. Толкова рано в кафенето нямаше други адвокати, нито някой, който да познава съдията достатъчно добре, че да присъства на погребението му. Полицаите и работниците бяха твърде заети със собствените си вицове и клюки, за да се оглеждат. Дел като никога си държеше езика зад зъбите. След първата чаша кафе Рей се отпусна и започна да се наслаждава на вълните разговор и смях край него.