Дел се върна с достатъчно храна за осем души; палачинки, наденички като от цяло прасе, поднос дебели питки с купа масло и буркан с нечий домашен конфитюр. Кой яде питки с палачинки? Дел отново потупа рамото на Рей и каза:
— А беше толкова мил човек.
И изчезна.
— Баща ти имаше много добродетели — рече Хари Рекс, като заля палачинките си с, кажи-речи, един литър домашна меласа. — Но виж, „мил“ не беше.
— Така е — съгласи се Рей. — Идвал ли е някога тук?
— Доколкото си спомням, не. Той не закусваше, не обичаше тълпи, мразеше празните приказки и предпочиташе да се наспи колкото се може повече. Не мисля, че това заведение беше неговият тип. През последните девет години не се мяркаше много по площада.
— Дел откъде се познава с него?
— От съда. Една от дъщерите й беше родила. Татенцето вече си имаше семейство. Пълен ужас. — Хари Рекс някак си успя да натъпче в устата си такова количество палачинки, че и кон би се задавил. Плюс една хапка наденица.
— И ти, естествено, беше в дъното на всичко.
— Естествено. Съдията се погрижи за нея. — Мляс, мляс.
Рей се почувства длъжен да си вземе голяма хапка. Тъй като отвсякъде течеше меласа, той се наведе напред и вдигна натежалата вилица към устата си.
— Знаеш, че съдията беше легенда, Рей. Хората тук го обичаха. Никога не е получавал по-малко от осемдесет процента от гласовете в окръг Форд.
Рей кимна, докато работеше върху палачинките си. Бяха горещи и цвъртящи от масло, но не особено вкусни.
— Ако похарчим пет хиляди долара за къщата — рече Хари Рекс, без от устата му да се подава храна, — ще си върнем парите неколкократно. Добра инвестиция.
— Пет хиляди за какво?
Хари Рекс избърса устата си с едно дълго движение.
— Това чудо първо трябва да се почисти. Да се напръска против паразити, да се измие, да се дезинфектира, да се почистят подовете, стените и мебелите, да замирише на хубаво. После да се боядиса фасадата и партерът. Да се поправи покривът, за да няма петна по таваните. Да се окоси тревата, да се оплеви, абе да се поспретне малко. Мога да намеря кой да го направи тук. — Той напъха между челюстите си още една порция и зачака Рей да отговори.
— В банката има само шест хиляди.
Дел мина край тях и някак си успя в крачка да долее с кафе чашите им и да потупа Рей по рамото.
— Нали има още в онази кутия, дето я намери? — рече Хари Рекс, докато си отрязваше ново парче от купа палачинки.
— Значи казваш да ги харчим?
— Ами чудя се — отвърна великанът, докато се наливаше с кафе. — Честно да ти кажа, цяла нощ съм се чудил.
— И?
— Според мен има два въпроса, единият е важен, другият — не. — Бърза хапка със скромни размери, после Хари Рекс продължи да говори, ръкомахайки с вилицата и ножа: — Първо на първо, откъде са се взели? Ще ни се да знаем, но не е толкова важно. И да е обрал банка, той е мъртъв. Ако е източил казината и не си е платил данъците, пак е мъртъв. Ако просто е обичал мириса на парите и си ги е пестил години наред, пак е мъртъв. Нали разбираш накъде бия?
Рей сви рамене, като че ли чакаше нещо по-завързано. Хари Рекс използва паузата в монолога си, за да хапне малко наденица, а после отново започна да боде въздуха с вилицата си.
— Второ, какво смяташ да правиш с парите? Ето това е въпросът. Предполага се, че никой не знае за тях, нали?
Рей кимна и каза:
— Да. Бяха скрити. — Още чуваше тракането на прозорците. И виждаше пръснатите и смачкани кутии с надпис „Блейк и син“.
Не се сдържа да погледне през прозореца към колата си, заредена с багаж и готова за бягство.
— Ако включиш парите в наследството, половината ще ги приберат данъчните.
— Знам, Хари Рекс. Ти как би постъпил?
— Ти мен не ме гледай. Аз воювам с данъчните от осемнайсет години и познай кой побеждава? Във всеки случай не аз. Данъчните да си гледат работата.
— Това ли ме съветваш като адвокат?
— Не, като приятел. Ако искаш юридически съвет, ще ти кажа, че всички активи трябва да бъдат събрани и надлежно описани съобразно със законите на щата Мисисипи и прилежащите към тях поправки и допълнения.
— Благодаря ти.
— Аз бих взел двайсетина хиляди, бих ги включил в наследството, колкото да си покрия разходите, после бих изчакал дълго време и бих дал половината от останалото на Форест.