Можеше да паркира на улицата и да търчи напред-назад, но така сам си просеше неприятности. Малкият паркинг зад сградата имаше четири места, едното запазено за него, но пък вратите се заключваха в единайсет.
Затова беше принуден да използва тъмен и почти напълно изоставен гараж на три пресечки от дома си, огромно хале на няколко етажа, което беше пълно през деня и пустееше призрачно нощем. Докато пътуваше на североизток и планираше офанзивата си, Рей многократно бе обмислял тази алтернатива и тя му се бе сторила най-непривлекателната. Беше план „Д“ или „Е“, доста надолу в списъка на начините, по които искаше да прехвърли парите. Паркира на първо ниво, излезе с чантата си, заключи колата и с дълбоко притеснение я остави. После забърза към изхода, като стрелкаше очи наляво-надясно, сякаш наоколо дебнеха въоръжени банди. Краката и гърбът му се бяха схванали от пътуването, но работата не чакаше.
Апартаментът изглеждаше точно така, както го бе оставил, което му донесе странно облекчение. Имаше оставени трийсет и четири съобщения, сигурно съболезнования от приятели и колеги. Щеше да ги прослуша по-късно.
В дъното на малко килерче в коридора, под едно одеяло, някакво пончо и други нахвърляни, а не нарочно подредени там неща, Рей откри червен сак „Уимбълдън“, който не бе докосвал поне две години. Като изключим куфарите, които сигурно биха събудили подозрения, това беше най-голямата чанта, за която можа да се сети.
Ако имаше пистолет, би го пъхнал в джоба си. Но престъпността в Шарлотсвил беше ниска и Рей предпочиташе да живее без оръжие. След неделния епизод в Клантън още повече се ужасяваше от всички огнестрелни изобретения. Бе оставил револвера на съдията скрит в един дрешник в Кленова градина.
Той метна сака през рамо, заключи външната врата и с възможно най-нехаен вид тръгна по централната търговска улица. Тя беше добре осветена, винаги имаше един-двама полицаи, а пешеходците по това време бяха зеленокоси хлапета, някой и друг пияница или окъснели граждани, които се прибираха вкъщи. След полунощ Шарлотсвил притихваше.
Малко преди да пристигне, оттук бе минала гръмотевична буря. Улиците бяха мокри и духаше вятър. Рей подмина момче и момиче, хванати за ръка, но не видя никого другиго по пътя към гаража.
Мина му през ума просто да пренесе самите найлонови чували, да ги метне през рамо като Дядо Коледа, един по един, и да претича от колата до апартамента си. Можеше да прехвърли парите за три курса и да намали престоя си на улицата. Две неща го спираха. Първо, ами ако някой чувал се скъса и един милион долара се разпилеят по тротоара? Всички бандити и пияници щяха да изскочат от пресечките и да се втурнат отгоре му като акули на кръв. Второ, всеки полицай би се усъмнил, като види някой да внася (а не да изнася) у дома си чували с нещо, което прилича на боклук.
„Какво има в торбата, сър?“ — би попитал полицаят.
„Нищо. Боклук. Един милион долара.“ Нямаше добър отговор.
Затова планът беше да запази търпение, да не избързва, да носи парите на малки части и да не мисли колко курса ще трябват, защото най-маловажният фактор беше собствената му умора. По-късно щеше да почива.
Най-страшното беше как ще прехвърли парите от чувала в сака, превит над багажника си и опитващ се да не изглежда гузен. За щастие гаражът беше пуст. Рей натъпка сака с банкноти толкова, че едва успя да дръпне ципа, тръшна капака на багажника, огледа се, като че ли току-що бе удушил някого, и си тръгна.
Носеше може би една трета от съдържанието на чувала — триста хиляди долара. Повече от достатъчно, за да го арестуват или наръгат с нож. Отчаяно се стремеше да изглежда нехаен, но в походката и движенията му нямаше нищо естествено. Погледът му бе вперен напред, макар да искаше да се стрелка нагоре-надолу, наляво-надясно, за да не пропусне нищо. Ужасяващ младеж с обеци на носа мина край него с клатушкане, надрусан до видиотяване. Рей закрачи още по-бързо. Не беше сигурен, че нервите му ще издържат още осем-девет курса до гаража.
Един пияница му подвикна нещо нечленоразделно от тъмната си пейка. Рей се втурна напред, но после се овладя. Слава богу, че нямаше пистолет. В този момент можеше да стреля по всичко, което се движеше. С всяка пресечка парите ставаха все по-тежки, но той успя да се прибере без инциденти. Изсипа парите на леглото си, заключи всички възможни врати и пак тръгна към колата. Но по друг път.