На петия курс го спря някакво старче, което изскочи от сенките и извика:
— Какво, по дяволите, правиш?
Държеше в ръката си нещо тъмно. Рей реши, че това е оръжието, с което ще го убива.
— Махай ми се от пътя — каза той колкото можеше по-грубо, но устата му беше пресъхнала.
— Само тропосваш напред-назад! — изкрещя старчокът. Вонеше, а очите му светеха като на демон.
— Гледай си работата. — Рей не се спря, а старчето заподскача пред него. Селският идиот.
— Какъв е проблемът? — застигна ги ясен глас. Рей спря и един полицай дойде до тях с палка в ръка.
Рей разцъфна в усмивка.
— Добър вечер, господин полицай. — Дишаше тежко, а лицето му беше потно.
— Тоя мъти нещо! — извика старчето. — Ту напред, ту назад. Като дойде насам, чантата празна. Иде нататък, чантата пълна.
— Успокой топката, Гили — рече полицаят и Рей си пое по-свободно дъх. Изпитваше ужас, че някой го е наблюдавал, но в същото време се благодареше, че този някой е от сорта на Гили. По търговската улица беше виждал всякакви образи, но не и него.
— Какво има в сака? — попита полицаят.
Това беше тъп въпрос, напълно незаконен, и за частица от секундата Рей, професорът по право, се замисли дали да не му изнесе една лекция за позволените случаи на задържане, обиск и конфискация, както и какви въпроси има право да задава полицаят. Все пак остави нещата така и уверено произнесе готовия си отговор:
— Играх тенис тази вечер в „Глиганската глава“. Нещо си разтегнах сухожилие и гледам да го пораздвижа. Живея ей там. — Той посочи апартамента си на две пресечки по-долу.
Полицаят се обърна към старчето и каза:
— Не можеш да крещиш така на хората, Гили, колко пъти да ти казвам. Тед знае ли, че си навън?
— Има нещо в тази чанта — отвърна доста по-тихо Гили. Ченгето вече го отвеждаше.
— Да бе, пари са — отвърна полицаят. — Сигурно човекът е обрал банка и ти си го заловил. Браво на теб.
— Но ту е празна, ту е пълна.
— Лека нощ, сър — каза през рамо ченгето.
— Лека нощ. — И Рей, раненият тенисист, куцука в продължение на половин пресечка заради дебнещите в сенките други субекти. Когато изсипа петия товар на леглото, намери бутилка скоч в барчето и си наля една солидна доза.
Изчака два часа, предостатъчно време, за да може Гили да се върне при Тед, който, дай боже, щеше да му даде лекарствата и да го държи затворен през остатъка от нощта, а може би и достатъчно време, за да свърши смяната на онзи полицай. Два много дълги часа, през които Рей си представяше всеки възможен сценарий около колата си. Кражба, вандализъм, пожар, отмъкване на буксир, всички възможни варианти.
В три сутринта излезе от апартамента си по джинси, туристически обувки и тъмносиня фланелка с надпис „Вирджиния“. Беше изоставил червения сак в полза на протъркано черно куфарче, което нямаше да побере много пари, но и нямаше да привлече вниманието на полицая. Въоръжи се с кухненски нож, затъкнат в колана под фланелката му, готов да бъде измъкнат за секунди и използван срещу подобните на Гили или всеки друг нападател. Беше глупаво и той го знаеше, но не беше на себе си и си даваше сметка за това. Беше смъртно уморен, не си доспиваше трета вечер поред, а освен това бе леко замаян от трите чаши скоч, твърдо решен да скрие парите на сигурно място и изплашен да не го спрат отново.
В три сутринта дори пияниците се бяха отказали да кръстосват насам-натам. Централните улици бяха опустели. Но докато влизаше в гаража, Рей видя нещо, което го ужаси. В далечния край на улицата под една лампа минаваха пет-шест чернокожи младежи. Вървяха бавно към него, провикваха се, говореха високо, държаха се предизвикателно.
Нямаше как да направи още половин дузина курса, без да налети на тях. Последният план беше съставен на място.
Рей запали мотора и напусна гаража. Обиколи центъра и спря на улицата до колите, паркирани неправилно до тротоара пред апартамента му. Угаси двигателя, изключи фаровете, отвори багажника и грабна парите. Пет минути по-късно цялото съкровище беше горе, където му бе мястото.
В девет сутринта го събуди телефонът. Беше Хари Рекс.
— Проспа си младините, момче — изръмжа той. — Как пътува?
Рей се завъртя към края на леглото и се опита да отвори очи.
— Прекрасно — отвърна той.
— Вчера говорих с един брокер на недвижими имоти, Бакстър Ред, от добрите в града. Обиколихме къщата, поогледахме, пълен ужас. Във всеки случай той иска да оставим официалната цена, четиристотин бона, и смята, че можем да й вземем поне двеста и петдесет. За него отиват обичайните шест процента. Слушаш ли ме?
— Да.