— Тогава кажи нещо де.
— Продължавай.
— И той смята, че трябва да потрошим малко пари по нея, малко боя, малко лъсване на пода, да изгорим шумата в двора и прочие. Препоръча фирма за почистване. Слушаш ли ме?
— Да.
Хари Рекс беше буден от часове и по всяка вероятност зареден с поредния куп палачинки, питки и наденици.
— Във всеки случай вече наех хора да боядисат къщата и да постегнат покрива. Скоро ще ни трябва финансова инжекция.
— Ще се върна след две седмици, Хари Рекс, не може ли да почака?
— Добре. Да нямаш махмурлук?
— Не, само съм уморен.
— Хубаво, размърдай си задника, девет часът минава.
— Благодаря.
— Като стана въпрос за махмурлук — сниши внезапно глас Хари Рекс, — Форест ми се обади снощи.
Рей стана и поизпъна гръб.
— Това едва ли е на хубаво — каза той.
— Прав си, не е. Беше направил главата, не знам дали с пиене или с наркотици, вероятно и с двете. Каквото и да е, беше по много. Заваляше думите, като че ли всеки момент ще заспи, а после изведнъж избухваше и почваше да ме псува.
— Какво искаше?
— Пари. Не сега, викаше, че не е на червено, но бил загрижен за къщата и наследството и искал да е сигурен, че няма да го изпързаляш.
— Да го изпързалям ли?
— Беше насвяткан, Рей, така че не можеш да му се сърдиш. Но каза някои доста тежки приказки.
— Слушам те.
— Казвам ти, за да знаеш, но те моля да не се разстройваш. Съмнявам се, че тази сутрин ще си ги спомня.
— Давай нататък.
— Каза, че открай време си бил любимецът на съдията и затова те направил изпълнител на завещанието му, че баща ви винаги ти давал повече, че аз съм длъжен да те държа под око и да пазя интересите му, защото ти ще се опиташ да го измамиш за парите и така нататък.
— Не му трябваше много време, а? Едва заровихме баща ми.
— Така е.
— Не че се учудвам.
— Тъй че внимавай. Запил се е и може да ти се обади със същите дивотии.
— И друг път съм ги чувал, Хари Рекс. Не той е виновен за проблемите си. Вечно някой му мисли злото. Типично за пияниците и наркоманите.
— Той смята, че къщата струва един милион долара и твърди, че аз съм длъжен да й взема толкова. Иначе щял да наеме свой адвокат, дъра-дъра и така нататък. Не че ме уплаши особено. Както казах, беше се насвяткал.
— Жалка картинка.
— Така е, но до седмица-две ще стигне дъното и ще изтрезнее. Тогава аз ще го наругая. Ще се оправим.
— Съжалявам, Хари Рекс.
— Такава ми е работата. Весело си живеем ние, адвокатите.
Рей си направи чаша кафе, силна италианска смес, която много обичаше и която ужасно му липсваше в Клантън. Първата чаша беше почти празна, преди мозъкът му да се събуди.
На Форест щеше да му мине от само себе си. Въпреки многото си проблеми той беше, общо взето, безобиден. Хари Рекс щеше да се погрижи за наследството и щяха да разделят поравно всичко. След година и нещо Форест щеше да получи чек за повече пари, отколкото някога беше виждал.
Идеята някаква си фирма да почиства Кленова градина го разтревожи. И това продължи известно време. Представяше си десетина жени, търчащи като мравки, доволни колко много има за чистене. Ами ако попаднеха на друго съкровище, коварно скрито от съдията? Натъпкани с банкноти дюшеци? Пълни с плячка килери? Но това беше невъзможно. Рей беше претърсил всеки сантиметър от къщата. Когато човек намери скрити три милиона, има мотивация да провери под всяка дъска на пода. Дори си бе проправил път под паяжините в мазето, една тъмница, където не би влязла никоя чистачка.
Наля си втора една чаша силно кафе и отиде до спалнята, където седна на един стол и се загледа в купищата пари. И какво сега?
Последните четири дни бяха минали като в мъгла. Рей мислеше само как да докара парите там, където бяха в момента. Сега предстоеше да планира следващата крачка, а не му идваха наум много идеи. Парите трябваше да бъдат скрити и защитени, в това поне беше сигурен.
16
По средата на бюрото му имаше голяма кошница цветя със съболезнователна картичка, подписана от четиринайсетте студенти от курса по антитръстово законодателство. Всеки от тях беше написал по два-три реда на съчувствие и Рей ги прочете всичките. До цветята имаше купчина картички от колегите му във факултета.
Бързо се разчу, че се е върнал, и цяла сутрин същите тези колеги идваха да му кажат „здрасти“, „добре дошъл“, „съжаляваме за загубата на баща ти“. Като цяло преподавателите в неговия факултет бяха задружни. Можеха да се дърлят по дребните въпроси на университетската политика, но бързо сплотяваха редиците си във време на нужда. Рей много се радваше да ги види. Жената на Алекс Дъфман изпрати от прословутите си шоколадови кексчета, всяко от които тежеше по половин килограм и добавяше по килограм и половина към талията ти. Наоми Крег донесе малък букет от розите, които гледаше в градината си.