По-късно сутринта Карл Мърк се отби в кабинета му и затвори вратата. Карл беше най-близкият приятел на Рей в университета; пътят му до Юридическия факултет беше забележително сходен. Бяха връстници, и двамата имаха за бащи провинциални съдии, които управляваха малките си кралства от десетки години. Бащата на Карл още не беше пенсиониран и се мръщеше, че синът му не се е върнал да работи в семейната кантора. Все пак с годините сякаш малко по малко му минаваше, докато съдия Атли умря, без да прости на сина си.
— Разкажи ми какво стана — рече Карл. И на него скоро му предстоеше подобно пътуване до родния му град в северната част на Охайо.
Рей започна с притихналата къща, твърде притихнала, припомни си той сега. Описа сцената, сред която откри съдията.
— Намерил си го мъртъв? — попита Карл. Разказът продължи и накрая той попита: — Смяташ ли, че може да е ускорил нещата?
— Надявам се. Имаше силни болки.
— Гледай ти.
Рей разказваше с големи подробности, като си спомняше неща, за които не се беше сещал от миналата неделя. Думите се лееха, споделянето се превърна в терапия. Карл беше отличен слушател.
Форест и Хари Рекс бяха картинно описани.
— В Охайо си нямаме такива образи — рече Карл. Когато разказваха за родните си места, обикновено пред колеги от големите градове, двамата раздуваха фактите и преувеличаваха странностите на съгражданите си. При Форест и Хари Рекс случаят не беше такъв. Истината си беше достатъчно колоритна.
Поклонението, службата, погребението. Когато Рей завърши с тромпета и спускането на ковчега, и двамата бяха просълзени. Карл скочи на крака и каза:
— Страхотен начин да си отидеш от тази земя. Моите съболезнования.
— Радвам се, че свърши.
— Добре дошъл отново. Хайде да обядваме заедно утре.
— Какъв ден е?
— Петък.
— Става.
За обедната си лекция по антитръстово законодателство Рей поръча пици и ги изяде на двора със студентите си. Присъстваха тринайсет от общо четиринайсетте. Осем щяха да завършат след две седмици. Всички изглеждаха по-загрижени за Рей и смъртта на баща му, отколкото за изпитите си. Той знаеше, че това скоро ще се промени.
Когато пиците свършиха, Рей пусна студентите и те се пръснаха. Кейли поизостана, както често правеше през последните месеци. Между студенти и преподаватели имаше строго забранена за полети зона и Рей Атли не смееше да я престъпи. Беше твърде доволен от работата си, за да рискува да го хванат със студентка. След две седмици обаче Кейли щеше да получи бакалавърската си степен и правилото нямаше да се отнася за нея. Флиртът се беше задълбочил — по някой сериозен въпрос след часа, отбиване в кабинета му за пропуснато задание и неизменната усмивка с поглед, който се задържеше секунда по-дълго от необходимото.
Тя беше средна по успех като студентка, но имаше красиво лице и задник, който спираше движението по улиците. Беше играла хокей на трева и лакрос в колежа Браун и фигурата й беше стройна и атлетична. Кейли беше двайсет и осем годишна вдовица без деца. Бе получила купища пари от фирмата производител на парапланера, с който покойният й съпруг бе загинал на няколко километра от брега при Кейп Код. Намерили го на осемнайсет метра дълбочина, все още овързан, а крилата на парапланера били пречупени на две. Рей беше прочел съобщението за инцидента в интернет. Освен това беше открил съдебния протокол от Роуд Айланд, където Кейли бе съдила компанията. Обезщетението възлизаше на четири милиона първоначално и петстотин хиляди годишно за следващите двайсет години. Рей бе запазил тази информация за себе си.
След като бе преследвала момчетата през първите две години в университета, тя се бе прехвърлила на мъжете. Рей знаеше за поне още двама професори по право, които бяха обект на същата офанзива като него. Единият впрочем бе женен. Очевидно всички се притесняваха.
Рей и Кейли влязоха през главния вход на Юридическия факултет, бъбрейки небрежно за последния изпит. С всеки флирт тя все повече се приближаваше, вдигаше градуса. И само тя знаеше какво цели с всичко това.
— Нещо много ми се лети със самолет — обяви Кейли.
Всичко друго, но не и летене. Рей си спомни за младия й съпруг и ужасната му смърт и една секунда не знаеше какво да отговори. Най-сетне заяви с усмивка:
— Купи си билет.
— Не, не, искам с теб, с малко самолетче. Хайде да отлетим нанякъде.
— Къде по-конкретно?
— Просто да си побръмчим малко. Мисля да вземам уроци.