— Аз пък си мислех за нещо по-традиционно, може би обяд или вечеря, след като завършиш. — Тя се бе примъкнала по-близо до него, тъй че ако в този момент ги видеше някой, веднага щеше да разбере, че обсъждат неправомерни действия.
— Ще завърша след четиринайсет дни — рече тя, сякаш не беше в състояние да чака толкова време, преди да скочат в леглото.
— Тогава ще те поканя на вечеря след петнайсет.
— Не, нека нарушим правилото сега, докато още съм студентка. Нека вечеряме, преди да завърша.
Рей едва не се съгласи.
— Страхувам се, че не можем. Законът си е закон. Дошли сме тук, защото го уважаваме.
— О, да. Толкова е лесно да го забравиш. Да смятам ли, че имаме уговорена среща?
— Още не, но ще имаме.
Тя му хвърли още една усмивка и си тръгна. Той се опита да не се възхити на театралния й жест, но това не му се удаде.
Нае микробус от фирма за преноси на север от града за шейсет долара на ден. Опита се да смъкне цената наполовина, защото микробусът му трябваше само за няколко часа, но не можа да отбие нищо. Измина точно шестстотин метра и спря при складова база „Чейнис“, голям комплекс нови бетонни правоъгълници, обградени с метална ограда и лъскава нова бодлива тел. От електрическите стълбове видеокамери наблюдаваха всеки негов ход, докато паркираше и вървеше до офиса.
Имаше много свободно място. Едно кутийка три на три метра струваше четирийсет и осем долара месечно, без отопление, без въздух, със спускаща се надолу врата тип ролетка, но с добро осветление.
— Огнеупорна ли е? — попита Рей.
— Абсолютно — отвърна лично мисис Чейни, докато попълваше формуляра и гонеше дима от затъкнатата между устните си цигара. — Чиста проба бетонен панел.
В „Чейнис“ всичко било обезопасено. Имали система за електронно наблюдение, обясни собственичката и показа четирите монитора на един рафт вляво от нея. Вдясно имаше малък телевизор, на който някакви хора викаха и се боричкаха — нещо като бръщолевенето в шоуто на Джери Спрингър, прераснало в ръкопашна схватка. Рей се досещаше кой екран привлича най-много внимание.
— Двайсет и четири часова охрана — продължи мисис Чейни, без да спира да попълва формулярите. — Порталът е винаги заключен. Досега не сме имали кражби. Ако стане нещо, имаме всякакви застраховки. Подпишете тук. 14В.
Да застраховаш три милиона долара, помисли си Рей, докато се подписваше. Плати в брой за шест месеца и си тръгна с ключовете за 14В.
Върна се два часа по-късно с шест нови кашона, куп стари дрехи и малко непотребни мебели, които бе купил от битпазара за повече правдоподобност. Паркира пред 14В и бързо разтовари и подреди вътре боклуците си.
Парите бяха натъпкани в общо петдесет и три двайсеткилограмови торби за фризер, затворени с цип като предпазна мярка срещу въздух и вода. Торбите бяха подредени на дъното на шестте кашона, а после внимателно покрити с листа, папки и научни бележки, които Рей доскоро бе смятал за полезни. Сега щателните му записки служеха на много по-висша кауза. За по-сигурно беше прибавил и няколко стари книжки с меки корици.
Ако някой крадец случайно влезеше в 14В, щеше да си излезе след бегъл поглед към кашоните. Парите бяха възможно най-добре скрити и защитени. Като изключим банковите сейфове, Рей не се сещаше за по-сигурно място.
Какво щеше да стане накрая с тях, си оставаше загадка, която с всеки изминал ден ставаше все по-неясна. Фактът, че сега са надлежно скрити във Вирждиния, не го утешаваше толкова, колкото се бе надявал.
Рей погледа известно време кашоните и другите боклуци. Не бързаше да си тръгва. Зарече се да не минава всеки ден на проверка, но веднага се усъмни в клетвата си.
Заключи ролетката с нов катинар. На тръгване видя, че пазачът е буден, видеокамерите бдят, а порталът е заключен.
Фог Нютън се притесняваше за времето. Беше изпратил един курсист до Линчбърг, а според радара наближаваше буря. Облаците не бяха предвидени и при предварителните инструкции на курсиста не бе станало дума за прогнозите.
— Колко часа е летял досега? — попита Рей.
— Трийсет и един — отвърна мрачно Фог. Определено недостатъчно, за да се справи с гръмотевична буря. Между Шарлотсвил и Линчбърг нямаше никакви летища, само планини.
— Няма да летиш, нали? — рече Фог.
— Ще ми се.
— Дума да не става. Облаците се събират бързо. Да идем да погледаме.
Нищо не плаши един авиоинструктор повече от курсист, който е във въздуха при лошо време. Всеки по-дълъг тренировъчен полет трябва да бъде внимателно планиран — маршрут, продължителност, гориво, прогнози за времето, резервни летища и аварийни процедури. Освен това всеки полет трябва да бъде писмено одобрен от инструктора. Веднъж Фог беше задържал Рей на земята през един ясен и слънчев ден, защото имало минимална вероятност от обледеняване на пет хиляди метра височина.