Прекосиха хангара и стигнаха пистата, където един лиър тъкмо паркираше и изключваше моторите си. На запад зад хълмовете изплуваха първите облаци. Вятърът се бе усилил забележимо.
— Десет-петнайсет възела, и то на пориви — рече Фог. — Перпендикулярно на посоката на движение.
Рей не би посмял да опита приземяване при такива условия.
Зад лиъра се появи една бонанза и се придвижи по пистата. Докато тя се приближаваше, Рей забеляза, че е същата, за която копнееше през последните два месеца.
— Ето го твоя самолет — обади се Фог.
— Де да беше — отвърна Рей.
Машината спря до тях и когато пистата отново опустя, Фог каза:
— Чух, че свалил цената.
— На колко?
— Някъде около четиристотин двайсет и пет хиляди. Четиристотин и петдесет беше малко множко.
Пилотът, който бе пътувал сам, изпълзя от самолета и измъкна багажа си от задната му част. Фог се взираше в небето и гледаше часовника си. Рей не сваляше поглед от бонанзата, чийто собственик заключваше вратата и я оставяше да си почине.
— Дай да я вземем за едно кръгче.
— Бонанзата ли?
— Ами да. Какъв е наемът?
— Ще го договорим. Познавам човека доста добре.
— Дай да я вземем за един ден, да отлетим до Атлантик Сити и да се върнем.
Фог забрави надвисналите облаци и начинаещия курсист, обърна се и погледна Рей.
— Сериозно ли говориш?
— Защо не? Сигурно ще бъде забавно.
Фог нямаше много интереси извън пилотирането и комара.
— Кога?
— В събота. Вдругиден се пада. Тръгваме рано, връщаме се късно.
Фог изведнъж се замисли дълбоко. Погледна часовника си, погледна още веднъж на запад, после на юг. Дик Докър се провикна през един прозорец:
— Новакът е на шестнайсет километра оттук!
— Слава богу — измърмори под носа си Фог и видимо си отдъхна. Двамата с Рей отидоха до бонанзата, за да я разгледат по-отблизо.
— Събота значи? — попита Фог.
— Да, за целия ден.
— Ще намеря собственика. Сигурен съм, че ще се спогодим.
Вятърът поутихна за малко и новакът пилот кацна без особено усилие. Фог се успокои напълно и успя да се усмихне.
— Не знаех, че си падаш по комара — рече той, докато вървяха през пистата.
— Само малко блекджек, нищо сериозно — отвърна Рей.
17
На вратата се позвъни и самотата на късната петъчна утрин си отиде. Рей се беше успал, защото още се чувстваше уморен от посещението в Клантън. След три вестника и четири кафета вече се чувстваше почти буден.
Хари Рекс бе изпратил по „Федеръл Експрес“ колет с писма от почитатели на съдията и изрезки от вестници. Рей ги разпръсна по масата и започна от статиите. В сряда „Клантън Кроникъл“ бе отпечатал на първа страница достолепна фотография на Рубън Атли с черна тога и съдийско чукче. Снимката беше отпреди поне двайсет години. Косата на баща му беше по-гъста и по-тъмна, а тялото му изпълваше тогата. Заглавието гласеше „СЪДИЯ РУБЪН АТЛИ ПОЧИНА НА 79 ГОДИНИ“. На първа страница имаше три колонки по въпроса. Едната беше витиеват некролог, другата съдържаше изказвания на негови приятели, а третата беше прощално слово за съдията, възхваляващо удивителната му състрадателност.
„Форд Каунти Таймс“ също излизаше със снимка, правена само преди няколко години. На нея съдия Атли седеше на верандата си с лула в ръката и изглеждаше доста по-стар, но затова пък се усмихваше — нещо нетипично за него. Носеше жилетка и приличаше на старец. Репортерът го беше предумал за интервю под предлог, че ще си говорят за Гражданската война и Нейтан Бедфорд Форест. Имаше намек, че съдията пише книга за генерала и мъжете от окръг Форд, които са се били с него.
Синовете Атли едва се споменаваха в статиите за баща им. Не можеше да се каже нещо за единия и да се прескочи другия, а повечето хора в Клантън избягваха да говорят за Форест. Беше ясно до болка, че синовете не представляваха част от живота на съдията.
А можехме, каза си Рей. Баща му беше този, който още навремето избра да не се занимава достатъчно с децата си, не обратното. Този чудесен човек, който беше дал толкова много на толкова много хора, нямаше време за собственото си семейство.
Статиите и снимките го натъжиха, което бе неприятно, защото Рей не смяташе да се натъжава този петък. Беше се държал доста мъжки, откакто преди пет дни откри баща си мъртъв. В мигове на скръб и тъга бе стискал зъби и бе успявал да продължи напред, без да се разстройва. Изтеклото време и изминатото разстояние му бяха помогнали много, а сега изведнъж заваляха тъжни спомени.