Ако е искала ключ от къщата, щяла е да го получи, макар да е нямала нужда от ключ. Визитата й на сутринта преди погребението може да беше опит за разузнаване, а не израз на съчувствие, макар че тя добре го изигра. Силна, умна, находчива, коравосърдечна и стара, но не прекалено стара. Петнайсет минути разсъждава за Клодия и се убеди, че тя е тръгнала по дирите на парите.
Още две имена му дойдоха наум, но Рей не можеше да ги прибави към списъка. Първото беше на Хари Рекс, ала се засрами от себе си още щом го измърмори. Другото бе на Форест, но идеята беше също толкова абсурдна. Форест не бе влизал в къщата от девет години. Ако предположеше от любов към спора, че някак си е разбрал за парите, той никога не би ги оставил. Дай на Форест три милиона в брой, и той би навредил сериозно на себе си и на околните.
Списъкът му отне доста усилия, но в крайна сметка не представляваше кой знае какво. Рей искаше да иде да потича, но вместо това натъпка стари дрехи в две калъфки от възглавници и отиде с колата до „Чейнис“, където ги разтовари в 14В. Нищо не беше докоснато, кашоните си седяха точно както ги беше оставил предишния ден. Парите все още бяха добре скрити. Докато се мотаеше там и гледаше да остане колкото се може по-дълго, изведнъж се сепна, че може би оставя следа. Очевидно някой знаеше, че е взел парите от кабинета на съдията. При такъв залог всеки можеше да наеме частни детективи да следят Рей.
Можеха да го проследят от Клантън до Шарлотсвил, от апартамента му до складова база „Чейнис“.
Проклинаше се за небрежността си.
Помисли малко! Парите не са твои!
Заключи 14В колкото можа по-здраво. По пътя за града, където трябваше да обядва с Карл, следеше в огледалата другите шофьори, но пет минути по-късно се разсмя на себе си и се зарече да не живее като преследвано ранено животно.
Нека вземат проклетите пари! Един повод за притеснение по-малко. Да разбият 14В и да ги отмъкнат. Това няма да промени живота му ни най-малко. Дума да не става.
18
С бонанзата се стигаше до Атлантик Сити приблизително за осемдесет и пет минути, тоест с трийсет и пет минути по-бързо от онази чесна, която наемаше Рей. В събота рано сутринта двамата с Фог направиха щателен предварителен оглед на машината под натрапчивия и често дразнещ надзор на Дик Докър и Чарли Йейтс, които обикаляха с високите си картонени чаши лошо кафе, сякаш щяха да летят, а не само да гледат. Тази сутрин нямаха курсисти, но на летището се говореше, че Рей ще купува бонанзата, и те искаха да се уверят лично. Слуховете от хангара бяха надеждни колкото клюките от кафенетата.
— Колко й иска сега? — подхвърли Докър. Въпросът явно бе адресиран към Фог Нютън, който беше приклекнал под едно крило да почисти филтъра за горивото и да провери да няма вода или мръсотия в резервоарите.
— Смъкна на четиристотин и десет — каза Фог с важен тон, защото той отговаряше за този полет, а не те.
— Още е висока — отбеляза Йейтс.
— Ще правиш ли оферта? — попита Докър.
— Гледай си работата — сряза го Рей, без да вдигне очи към него. Проверяваше маслото на двигателя.
— Това ни е работата — отвърна Йейтс и всички се засмяха.
Въпреки нежеланата помощ предварителният оглед завърши без проблем. Фог влезе пръв, седна отляво и закопча колана си. Рей остана вдясно и когато дръпна силно вратата, застопори я и си сложи слушалките, разбра, че е открил съвършената летателна машина. Двигателят с двеста конски сили запали гладко. Фог бавно прегледа индикаторите, уредите и радиото и когато приключи с огледа на таблото, се обади в кулата. Той щеше да издигне самолета във въздуха и да предаде управлението на Рей.
Вятърът беше лек, облаците — високи и пръснати, почти идеален ден за летене. Откъснаха се от пистата със сто и дванайсет километра в час, прибраха колесника и се заиздига с двеста и четирийсет метра в минута, докато достигнаха указаната височина от хиляда и осемстотин метра. През това време Рей беше поел управлението, а Фог му обясняваше за автопилота, радара за атмосферните условия и системата за избягване на сблъсъци с други самолети. „Има всички екстри“, повтаряше инструкторът.
На предишната си работа Фог бе летял с изтребители на военноморските сили, но през последните десет години се мъчеше с малките чесни, на които обучаваше Рей и хиляди като него. Самолетите бонанза бяха поршето на едномоторните машини и Фог се радваше на редкия шанс да полети с такова бижу. Определеният от въздушния контрол маршрут ги отведе малко на юг и на изток от Вашингтон, далеч от оживеното въздушно пространство около летище Дълес и Рейгън Нашънъл. На петдесет километра встрани и повече от километър и половина надолу виждаха купола на Капитолия, после минаха Чезапийк и се отправиха към Болтимор. Заливът беше приказен, но вътрешността на самолета беше далеч по-интересна. Рей управляваше машината сам, без помощта на автопилот. Поддържаше курса, спазваше указаната височина, говореше с контролната кула във Вашингтон и слушаше как Фог непрекъснато бърбори за добрата репутация и особеностите на самолетите бонанза.