Лимитът на блекджек беше десет долара на раздаване. Крупието се поколеба, когато видя парите на Рей върху масата, и вдигна първата банкнота към светлината, сякаш най-накрая бе хванал фалшификатор. Шефът на играта също я провери и Рей вече репетираше как ще каже, че са му я пробутали в съседния „Рио“.
— Обмени я — нареди шефът и всичко се размина. Рей загуби триста долара за един час.
Когато се видяха да хапнат по един сандвич, Фог твърдеше, че бил разорил казиното. Рей бе изгубил сто долара, но като всички комарджии излъга и каза, че бил на малка печалба. Разбраха се да приключат до пет следобед и да отлетят обратно за Шарлотсвил.
Последните пари на Рей бяха обърнати в чипове на петдесетдоларовата маса в казино „Каньон“, най-новото в квартала. Той поигра известно време, но скоро се отегчи и отиде до високия бар, където пи газирана вода и гледа боксови мачове от Вегас. Петте хиляди долара, които беше донесъл в Атлантик Сити, бяха надлежно прекарани през системата. Щеше да си тръгне с четири и седемстотин, оставил след себе си ясна диря. Беше заснет от камери и фотоапарати в няколко казина. В две от тях бе попълнил формуляри, докато осребряваше чиповете си на касата. В две други бе използвал кредитните си карти, за да изтегли малки суми от сметката си и да остави повече следи.
Ако федералните можеха да проследят банкнотите на съдията, то вече знаеха кой е Рей и къде да го намерят.
На път за летището Фог не беше много разговорлив. Този следобед късметът му бе изневерил.
— Изгубих няколко стотачки — призна накрая той, но държането му подсказваше, че е пропилял доста повече. — А ти? — попита той.
— Аз не мога да се оплача — отвърна Рей. — Спечелих достатъчно, за да платя чартъра.
— Не е зле.
— Сигурно не мога да платя в брой, нали?
— Сухото още е законно — заяви Фог и се поободри малко.
— Така да бъде.
По време на предварителния оглед Фог попита Рей дали иска да седне отляво.
— Ще го пишем като урок — каза той. Перспективата да получи пари в брой го бе разведрила.
Рей изкара своята бонанза на пистата и зачака двата пътнически самолета пред него да излетят. Под внимателното наблюдение на Фог той извърши всички необходими процедури, ускори до сто и дванайсет километра в час и плавно се издигна във въздуха. Турбодвигателят изглеждаше два пъти по-мощен от този на самолетите чесна. С лекота стигнаха две хиляди метра височина и скоро се почувстваха на върха на света.
Дик Докър дремеше в Кабината, когато Рей и Фог влязоха, за да впишат полета и да предадат слушалките.
— Не ви очаквах толкова скоро — измърмори сънено той, докато вадеше формулярите от чекмеджето.
— Разорихме казиното — отвърна Рей.
Фог се бе изнизал към учебната стая на пилотската школа.
— А стига бе, за пръв път чувам такова нещо.
Рей прелистваше бордовия дневник.
— Сега ли ще плащаш? — попита Дик, докато вписваше някакви цифри.
— Да, и искам отстъпката при плащане в брой.
— Не знаех, че имаме такава.
— Сега знаеш. Десет процента.
— Ще го уредим. Да бе, отстъпката при плащане в брой. — Той пресметна наново и каза: — Общо хиляда триста и двайсет долара.
Рей отброяваше банкноти от пачката си.
— Не нося двайсетачки. Ето ти хиляда и триста.
Докато броеше парите, Дик каза:
— Някакъв тип дойде да разпитва днес. Каза, че искал да взема уроци, и някак си отвори дума за теб.
— Кой беше?
— За пръв път го виждам.
— Защо спомена за мен?
— Много странно. Тъкмо му разправях за цените и така нататък и той изведнъж попита дали си имаш собствен самолет. Каза, че те познавал отнякъде.
Рей се бе опрял с две ръце на плота.
— Разбра ли как се казва?
— Някой си Долф, не стана много ясно. Взе да се държи подозрително и накрая си тръгна. Наблюдавах го. Спря при колата ти на паркинга, обиколи я, като че смяташе да я разбива, а после си тръгна. Познаваш ли някой Долф?
— Никога не съм познавал човек с такова име.
— Нито пък аз. Дори не съм чувал за такъв. Както ти казах, странна работа.
— Как изглеждаше?
— Около петдесетгодишен, дребен, слаб, с гъста, зализана назад сива коса, тъмни очи като на грък или такъв някакъв, обувки с остри върхове, приличаше на продавач на стари коли.
Рей клатеше глава. Нищо не му говореше.
— Защо просто не го застреля?
— Помислих го за клиент — отвърна Дик.
— И откога си любезен с клиентите си?