— Ще купуваш ли бонанзата?
— Не. Само си мечтая.
Фог се върна, двамата се поздравиха с чудесното пътуване и си обещаха да го повторят, както си му беше редът. На връщане Рей внимаваше за всяка кола и всеки завой.
Някой го следеше.
19
Измина една седмица, без ФБР или хора от Министерството на финансите да почукат на вратата му със значки и въпроси за съмнителните пари, проследени в Атлантик Сити, една седмица, без Долф или някой друг да го следи, една седмица, през която сутрин изминаваше редовния си осемкилометров пробег, а после се превръщаше в професор по право.
На три пъти летя с бонанзата, винаги с Фог от дясната си страна и всеки път плащаше за урока в брой. „Пари от хазарт“, казваше с усмивка той и не лъжеше. Фог нямаше търпение да се върне в Атлантик Сити, за да възстанови загубите си. Рей нямаше такова желание, но идеята не беше лоша. Можеше да се похвали с още един успешен ден и да продължи да плаща в брой за уроците си.
Парите вече бяха в клетка 37Ф — 14В още беше наета от Рей Атли и още съдържаше старите дрехи и евтините мебели; 37Ф бе регистрирана на „Ен Ди Уай Венчърс“, кръстена така в чест на тримата инструктори. Името на Рей не фигурираше във формулярите за 37Ф. Нае я за три месеца и плати в брой.
— Искам това да бъде поверителна информация — каза той на мисис Чейни.
— Тук всичко е поверително. Всякакви хора идват. — Тя го погледна заговорнически, сякаш искаше да каже: „Не ме интересува какво криеш. Само ми плати.“
Премести парите кашон по кашон, нощем, под прикритието на тъмнината, докато пазачът го гледаше от разстояние. Складово помещение 37Ф беше идентично с 14В и когато шестте кашона бяха добре скрити, той отново се зарече да ги остави на мира и да не идва всеки ден. Никога не беше мислил, че да мъкнеш три милиона долара насам-натам е толкова трудоемко нещо.
Хари Рекс не се беше обаждал. Бе изпратил още един колет със съболезнователни писма и други такива. Рей трябваше да ги изчете всичките или поне да ги прегледа за в случай, че сред тях има друга анонимна бележка. Нямаше.
Сесията дойде и мина. След края на семестъра Юридическият факултет щеше да опустее за лятото. Рей се сбогува със студентите си, с всички освен с Кейли, която след последния си изпит го информира, че смята да остане през лятото в Шарлотсвил. Тя отново го заувещава да излязат някъде, преди да е завършила. Ей така, за купона.
— Ще почакаме да си вземеш дипломата — отвърна Рей, без да отстъпва, макар да му се искаше. Бяха в кабинета му, на отворена врата.
— Става въпрос за няколко дни — рече тя.
— Да, така е.
— Тогава нека си уговорим среща.
— Не, първо ще завършиш и после ще си уговорим среща.
Тя си тръгна със същата многозначителна усмивка и със същия поглед. Рей знаеше, че лошо му се пише. Карл Мърк го хвана да гледа след нея по коридора, докато тя се отдалечаваше с впитите си джинси.
— Не е зле — отбеляза колегата му.
Рей се сконфузи леко, но все пак продължи да гледа.
— Сваля ме.
— Не си единственият. Внимавай.
Стояха в коридора до вратата на кабинета. Карл му подаде странен на вид плик и каза:
— Реших, че ще ти е интересно.
— Какво е?
— Покана за Бала на мишеловите.
— Какво? — Рей заизважда поканата.
— Първият в историята Бал на мишеловите, вероятно и последният. Официална галавечеря за опазването на птиците в Пиемонт. Погледни кои са домакините.
Рей зачете бавно:
— „Вики и Лю Родовски имат удоволствието да Ви поканят на…“
— Ликвидатора се е заел да спасява птиците ни. Колко трогателно, а?
— Пет хиляди долара на двойка!
— Мисля, че това е рекорд за Шарлотсвил. Поканата беше до декана. Той се брои за висша класа, а ние не. Но дори неговата жена беше шокирана от цената.
— Сузи не е ли шокоустойчива?
— Така си мислехме. Искат двеста двойки. Щели да съберат милион и да покажат на всички как стават тези работи. Поне такъв е планът. Сузи казва, че едва ли ще съберат и трийсет двойки.
— Тя няма ли да ходи?
— Не, и деканът е много доволен. Според него това е първото галаджамбуре от десет години насам, което ще пропуснат.
— Ще свирят парчета на „Дрифтърс“, така ли? — отбеляза Рей, докато преглеждаше останалата част от поканата.
— Ще му струва петдесет бона.
— Ама че глупак.
— Това е то Шарлотсвил. Някакъв смешник се измъква от Уолстрийт, взема си нова жена, купува си голяма конеферма, започва да пръска пари и иска да стане голяма клечка в малък град.
— Е, аз няма да ида.
— Не си и канен. Задръж това.
Карл си тръгна, а Рей се върна на бюрото си с поканата в ръка. Вдигна краката си на бюрото, затвори очи и се размечта. Представяше си Кейли в изящна черна рокля с гол гръб, с цепки отстрани на бедрата, много дълбоко остро деколте, безумно красива, тринайсет години по-млада от Вики и далеч по-атлетична от нея, да излиза на дансинга с Рей, който също не беше лош танцьор. Двамата се вихрят под ритмите на „Дрифтърс“, докато всички гледат и шепнат: „Кои са тия?“