В отговор Вики щеше да бъде принудена да замъкне стария Лю на дансинга — Лю с дизайнерския си смокинг, който не може да скрие увисналото му шкембенце; Лю с туфичките побеляла коса над ушите; старият пръч Лю, който се опитва да си купи уважението на хората, като спасява птиците; Лю с артритния гръбнак и с мъчноподвижните крака, който ходи като куц паток; Лю, горд с лъскавата си жена в рокля за милион долара, която разкрива твърде много от великолепно изпосталелите й кокали.
Рей и Кейли щяха да изглеждат много по-добре, щяха да танцуват по-хубаво, ала какво щеше да докаже всичко това?
Хубава картинка, но се налагаше да я забрави. Сега, след като имаше парите, нямаше да ги пилее за подобни глупости.
С кола до Вашингтон беше само два часа път, през по-голямата си част живописен и приятен. Но Рей вече предпочиташе други начини за придвижване. Двамата с Фог долетяха с бонанзата за трийсет и осем минути до летище Рейгън, където с неохота им позволиха да кацнат, макар слотът им да беше одобрен предварително. Рей скочи в едно такси и петнайсет минути по-късно беше в Министерството на финансите на Пенсилвания Авеню.
Деверът на един негов колега от университета имаше някакви връзки в министерството. След няколко телефонни разговора мистър Оливър Талбърт посрещна професор Атли в удобния си кабинет в Бюрото за гравиране и печат. Професорът работеше по някакво мъгляво дефинирано изследване и молеше да му отделят един час. Талбърт не беше въпросният девер, но бе изпратен да го замести.
Започнаха с темата за фалшифицирането и Талбърт нахвърля с едри щрихи настоящите проблеми, като стовари почти цялата вина върху техниката — преди всичко върху мастилено-струйните принтери и компютърно обработените фалшификати. Имаше мостри от най-добрите имитации. Посочи дефектите с помощта на лупа — отсъствието на някои детайли на челото на Бенджамин Франклин, липсващите тънки нишки във фона, размазаното мастило на няколко цифри.
— Тези тук са много добри — каза той. — А фалшификаторите продължават да се усъвършенстват.
— Къде ги намерихте? — попита Рей, макар че въпросът беше напълно безпочвен. Талбърт погледна етикета на гърба на демонстрационната табла.
— В Мексико — отвърна той и приключи въпроса.
За да изпревари фалшификаторите, Министерството на финансите инвестирало солидно в собствената си техника. Принтери, които придавали на банкнотите почти холографски ефект, водни знаци, променящи цвета си мастила, плетеници от тънки линии, уголемени портрети встрани от центъра и скенери, които да разпознават фалшификатите за по-малко от секунда. Най-ефикасният метод не бил използван досега — просто да променят цвета на парите. От зелено на синьо, на жълто и после на розово. Да съберат старите, да залеят банките с нови и фалшификаторите нямаше да могат да насмогнат, поне според Талбърт.
— Но Конгресът не разрешава — поклати глава той.
Най-голямата грижа на Рей беше проследяването на истинските пари и накрая стигнаха дотам. Всъщност парите не били белязани в буквалния смисъл на думата, обясни Талбърт, по очевидни причини. Ако престъпникът погледне банкнотите и види знаци, капанът няма да проработи. „Белязани пари“ означавало просто пари със записани серийни номера. Навремето това било доста пипкава работа, защото трябвало да се върши ръчно. Талбърт разказа за някакво отвличане с цел откуп. Банкнотите пристигнали само няколко минути преди времето за предаване. Двайсет агенти на ФБР работили бясно, за да запишат серийните номера на стодоларовите банкноти.
— Откупът беше един милион долара — каза Талбърт — и просто не им стигна времето. Записаха около осемдесет хиляди, но и толкова стигна. Хванаха похитителите месец по-късно с част от белязаните банкноти и това реши делото.
Но някакъв нов скенер много улеснявал работата. С него можели да се фотографират десет банкноти наведнъж, по сто за четирийсет секунди.
— След като запишете серийните номера, как откривате парите? — попита Рей, като си водеше бележки в жълт тефтер. Нали това би очаквал Талбърт?
— По два начина. Първо, ако хванеш престъпника с парите, просто събираш две и две и доказваш вината му. Така Агенцията за борба с наркотиците и ФБР хващат наркодилърите. Прибираш някой уличен пласьор, сключваш сделка с него, даваш му двайсет хиляди в белязани банкноти, за да купи кокаин от доставчика си и после хващаш едрата риба с пробутаните пари.