— Мисля, че ме следят — започна Рей.
— Нали не става въпрос за развод? — попита Крофорд. Седяха един срещу друг на масичката в малкия кабинет над улицата.
— Не.
— Кой би искал да ви следи?
Рей бе репетирал версията за семейни проблеми в Мисисипи, мъртъв баща, несигурно наследство, завистливи братя и така нататък, доста мъглява история, на която Крофорд изобщо не повярва. Преди детективът да тръгне да задава въпроси, Рей му разказа за Долф на летището и му предаде описанието на Докър.
— Звучи като Ръсти Уотъл — рече Крофорд.
— Кой е той?
— Частен детектив от Ричмънд, не особено добър. Поработва и тук. Като ви слушам, не мисля, че семейството ви би наело детектив от Шарлотсвил. Това си е малък град.
Името на Ръсти Уотъл бе прилежно записано и запечатано навеки в паметта на Рей.
— Има ли някаква вероятност онези, лошите от Мисисипи, да искат да знаете, че ви следят? — попита Крофорд.
Рей изглеждаше напълно объркан и детективът продължи:
— Понякога ни наемат, за да плашим хората, да ги постреснем. Изглежда, Уотъл, или който там е бил, е искал приятелите ви на летището да го опишат подробно. Може да е оставил следа.
— Може и така да е.
— Какво искате да направя?
— Да проверите дали някой ме следи. Ако има нещо такова, да разберете кой е и кой му плаща.
— Първите две може да са лесни. Третото може да е невъзможно.
— Нека опитаме.
Крофорд отвори една тънка папка.
— Вземам по сто долара на час — каза той, вперил очи в Рей, за да види дали ще се поколебае. — Плюс разходите. И аванс от две хиляди.
— Предпочитам да плащам в брой — отвърна на погледа му Рей. — Ако това е приемливо за вас.
Първият намек за усмивка.
— В нашата работа този метод е за предпочитане.
Крофорд попълни една бланка за договор.
— Дали подслушват телефоните ми и така нататък?
— Ще проверим всичко. Вземете си друг клетъчен телефон, цифров, и не го регистрирайте на свое име. Ще поддържаме връзка предимно по него.
— Не може да бъде — измърмори Рей, взе договора, прегледа го и го подписа.
Крофорд го върна в папката и отново взе бележника си.
— През първата седмица ще координираме действията си с вашите. Всичко ще бъде планирано. Вършете си всекидневната работа, само ни предупреждавайте, за да изпратим хора.
След мен ще стане задръстване, помисли си Рей.
— Живея доста скучно — каза той. — Бягам сутрин, ходя на работа, понякога летя със самолет, връщам се вкъщи. Живея сам, нямам семейство.
— Нещо друго?
— Понякога обядвам или вечерям с приятели, по закуските обаче не си падам.
— Ще заспя — рече Крофорд и едва не се усмихна. — Жени?
— Ще ми се. С една-две може да стане работата, но засега нищо сериозно. Ако намерите някоя подходяща, кажете й да ми се обади.
— Онези, „лошите“ от Мисисипи, търсят нещо. Какво е то?
— Старо семейство, много неща се предават от поколение на поколение. Бижута, редки книги, кристал и сребро. — Звучеше естествено и този път Крофорд се върза.
— Сега вече ми стана по-ясно. И значи вие разполагате със семейното имане?
— Точно така.
— Тук ли е?
— Не, в складова база „Чейнис“, на Баркшър Роуд.
— Колко струва?
— Далеч по-малко, отколкото си въобразяват роднините ми.
— Приблизително?
— Най-много половин милион.
— И вие имате законни права над него?
— Да кажем, че отговорът е „да“. Иначе ще бъда принуден да ви разкажа семейната си история, което ще отнеме следващите осем часа и ще докара и на двама ни мигрена.
— А, ясно.
Крофорд завърши един дълъг абзац и беше готов да приключват.
— Кога можете да си вземете нов клетъчен телефон?
— Още сега ще ида.
— Супер. А кога можем да проверим апартамента ви?
— Когато кажете.
Три часа по-късно Крофорд и неговият помощник Бути претърсиха дома му за бръмбари. Телефоните бяха чисти, без подслушвателни устройства. Във вентилационните шахти нямаше скрити камери. В претъпкания таван не откриха забутани зад кашоните приемници или монитори.
— Чисто е — заяви Крофорд, когато си тръгваха.
Рей не се чувстваше особено чист, докато седеше на балкона си. Отвориш живота си за абсолютни непознати, макар и подбрани и платени от теб, и нещо почва да те гложди.
Телефонът звънеше.
Форест звучеше трезвен — силен глас, ясно произношение. Щом чу „здрасти, братле“, Рей се заслуша, за да прецени състоянието му. Беше му станало втора природа след години телефонни разговори по всяко време, от всякакво място. Много често Форест дори не помнеше, че е говорил с него. Сега каза, че е добре, което означаваше трезвен и чист, никакъв алкохол и никакви наркотици, но не поясни откога. Рей нямаше намерение да пита.