— Онази идиотщина с „Тънкия Бен“ ли?
— Да, сериозно ли е това нещо?
— Струва ми се, че да. И тук доста адвокати търсят такива дела. Най-важното е количеството. Наемат хора като Форест да ходят да им набират клиенти.
— Според мен трябва да ги лишат от адвокатски права.
— Това се отнася за половината юристи. Мисля, че трябва да си дойдеш. Колкото по-скоро започнем процедурата по легализирането, толкова по-бързо ще се успокои Форест. Мразя такива обвинения.
— Имаш ли определена дата за явяване в съда ли?
— Можем да го направим другата сряда. Струва ми се, че ще е добре да останеш няколко дни.
— Така и смятах. Запази срядата, ще дойда.
— Ще предупредя Форест след ден-два. Ще се опитам да го хвана трезвен.
— Съжалявам, Хари Рекс.
Нищо чудно, че Рей не можа да заспи. Тъкмо четеше една биография, когато новият му клетъчен телефон иззвъня. Сигурно беше грешка.
— Ало? — каза подозрително той.
— Защо сте буден? — попита плътният глас на Кори Крофорд.
— Защото телефонът ми не спира да звъни. Къде сте?
— Наблюдаваме ви. Добре ли сте?
— Да. Часът е почти четири сутринта. Вие никога ли не спите?
— Подремваме си честичко. На ваше място бих угасил лампите.
— Благодаря. Друг освен вас гледа ли в прозорците ми?
— Още не.
— Това е хубаво.
— Просто докладвам.
Рей изключи осветлението във външните стаи на апартамента си и се върна в спалнята, където продължи да чете на една лампичка. Сънят съвсем не го спохождаше след припомнянето, че плаща по сто долара на час цяла нощ.
Разумна инвестиция, повтаряше си той.
Точно в пет се промъкна по коридора, сякаш някой долу можеше да го види, и си направи кафе в тъмното. Докато чакаше първата чаша, се обади на Крофорд. Не се изненада, че детективът звучеше капнал от умора.
— Правя си кафе, вие искате ли?
— Не е добра идея, но благодаря.
— Вижте, ще летя за Атлантик Сити днес следобед. Имате ли химикалка?
— Да, казвайте.
— Излитам от гражданското летище в бяла бонанза, номер 815РОМЕО, в три следобед, с инструктор на име Фог Нютън. Днес ще останем в казино „Каньон“ и ще се върнем утре около обяд. Ще оставя колата си на летището, заключена както обикновено. Нещо друго?
— Искате ли да идваме в Атлантик Сити?
— Не, няма да е необходимо. Ще обикалям казината и ще гледам да внимавам.
21
Консорциумът беше създаден от едно приятелче на Дик Докър. Сред основателите му бяха и двама местни офталмолози с клиники в Западна Вирджиния. И двамата току-що се бяха научили да пилотират и имаха нужда от по-бърза машина. Приятелят на Докър беше пенсионен консултант и самолетът му трябваше за около дванайсет часа месечно. Трябваше им само четвърти партньор, за да сключат сделката. Всеки щеше да даде по 50 000 долара за своя дял от собствеността и да вземе банков кредит за остатъка от продажната цена, която в момента беше 390 000 и едва ли щеше да падне повече. Изплащането беше за шест години и възлизаше на 890 долара месечно за всеки от партньорите.
Толкова струваха за пилот Атли десетина часа с някоя чесна.
От едната страна — положителната — бяха амортизацията и възможността партньорите да печелят от чартърни полети, когато не използват самолета. От другата обаче трябваше да се плаща за хангарни такси, гориво, поддръжка и какво ли още не. Приятелят на Дик Докър премълча и доста неприятната перспектива да се сдружаваш с трима непознати, двама от които доктори.
Но Рей имаше петдесет хиляди, можеше да отдели 890 долара месечно и страшно много искаше да притежава самолета, който тайничко смяташе за свой.
Според едно доста убедително изследване, прикрепено към офертата, тази марка задържала цената си. Търсенето оставало високо на пазара за употребявани самолети. Били почти толкова безопасни, колкото чесната, и също толкова здрави. Рей разнася със себе си договора два дни и го чете в кабинета си, в апартамента си и на обяд. Другите трима партньори бяха готови на сделката. Трябваше само да се подпише на четири места и бонанзата беше негова.
Един ден преди да замине за Мисисипи, той прегледа договора за последен път, прати всичко останало по дяволите и подписа.
Ако лошите бяха по петите му, значи отлично прикриваха следите си. След като шест дни се опитва да открие подслушвателни устройства, Кори Крофорд беше на мнение, че всичко е чисто. Рей му плати три и осемстотин в брой и обеща да му се обади, ако има нещо съмнително.
Под претекст, че оставя още вехтории, ходеше в „Чейнис“ всеки ден, за да проверява парите. Мъкнеше кашони, пълни с всичко, което можеше да открие в апартамента си. И 14В, и 37Ф бавно заприличваха на стар таван.