Ден преди да напусне града, отиде в офиса и попита мисис Чейни дали някой е освободил 18Р. Да, преди два дни.
— Искам да го наема.
— Това прави три склада.
— Трябва ми място.
— Защо просто не наемете някой по-голям?
— Може би по-късно. Засега ще използвам трите малки.
На нея всъщност й беше все едно. Рей нае 18Р на името на „Нютън Авиейшън“ и плати в брой наема за шест месеца. Когато се увери, че никой не гледа, премести парите от 37Ф в 18Р, където чакаха новите кутии. Бяха направени от пластмаса с алуминиево покритие и гарантирано издържаха на огън до 150ºC. Освен това бяха водоустойчиви и се заключваха. Парите се събраха в пет от тях. За по-сигурно Рей хвърли върху кутиите стари одеяла, юрганчета и дрехи, та да изглеждат малко по-нормално. Не беше сигурен кого ще впечатлява с небрежния вид на помещението, но се чувстваше по-спокоен, като беше разхвърляно.
В последно време все правеше нещо заради някого. Различен маршрут от апартамента до факултета. Различна пътека за сутрешния крос. Ходеше в друго кафене. Разглеждаше книгите в друга книжарница. И винаги нащрек за нещо необичайно, винаги с поглед в огледалото за обратно виждане. Обръщаше се рязко, докато ходеше или тичаше; надничаше между рафтовете, когато влезеше в някой магазин. Чувстваше, че някой го следи.
Реши да вечеря с Кейли, преди да замине на юг и преди тя формално да стане бивша студентка. Изпитите бяха минали, така че какъв беше проблемът? Тя щеше да остане в Шарлотсвил за лятото и Рей беше решил да я ухажва, макар и много предпазливо. Предпазливо, защото така се отнасяше с жените. Предпазливо, защото тази му се струваше обещаваща.
Но първото телефонно обаждане беше катастрофа. Обади се мъж. По-млад от мен, помисли си Рей, мъж, който никак не се зарадва да го чуе. Когато дойде на телефона, Кейли отговори доста рязко. Рей попита дали може да й се обади в по-удобно време. Не, каза тя, аз ще ти позвъня.
Изчака три дни, преди да я отпише — нещо, което правеше с такава лекота, с каквато прехвърляше страниците на календара.
Така че напусна Шарлотсвил, без да остави нищо неприключено. Двамата с Фог отлетяха с бонанзата до Мемфис, където Рей нае кола и тръгна да търси Форест.
Първото му и единствено предишно посещение в дома на Ели Кръм беше по същия повод като настоящето. Форест се беше запил и беше изчезнал, та семейството му държеше да разбере дали е умрял, или са го прибрали на топло. По онова време баща им още работеше и всичко си беше нормално, включително и издирването на Форест. Разбира се, съдията бе твърде зает, за да тръгне да търси малкия си син, пък и защо трябваше да го прави, като можеше да прати Рей?
Къщата се намираше в центъра на Мемфис. Стара викторианска сграда, останала от бащата на Ели, който някога бил заможен човек. Друго наследство, кажи-речи, нямаше. Форест бе привлечен от мисълта за попечителски фондове и истински семейни пари, но петнайсет години по-късно бе изгубил надежда. В началото на връзката се бе разполагал в голямата спалня. Сега квартируваше в мазето. В къщата живееха и други, все нуждаещи се от подслон хора на изкуството.
Рей паркира до тротоара. Храстите имаха нужда от подрязване, а покривът плачеше за ремонт, но иначе къщата старееше красиво. Форест я боядисваше всеки октомври, винаги в смайваща цветова схема, за която двамата с Ели спореха по цяла година. Сега беше бледосиня с червени и оранжеви кантове. Форест казваше, че веднъж я боядисал в петроленозелено.
Млада жена със снежнобяла кожа и черна коса го посрещна грубо на вратата.
— Да?
Рей я гледаше през мрежата за комари. Зад нея къщата беше мрачна и зловеща също като последния път.
— Ели тук ли е? — попита той възможно най-грубо.
— Заета е. Кой я търси?
— Аз съм Рей Атли, братът на Форест.
— На кого?
— На Форест. Живее в мазето.
— А, този Форест. — Тя изчезна и Рей чу някакви гласове в дъното на къщата.
Ели беше облечена с бял чаршаф на капки и петна от глина и вода, с процепи за ръцете и главата. Сушеше ръцете си с мръсна кърпа за чинии и изглеждаше раздразнена, че някой й прекъсва работата.
— Здрасти, Рей — каза тя, като че ли виждаше стар приятел.
— Здрасти, Ели. — Той я последва към всекидневната.
— Труди, донеси ни чай, моля те — извика тя.
Въпросната Труди не отговори. Покрай стените на стаята беше подредена колекция от най-кичозните саксии и вази, които Рей беше виждал. Форест твърдеше, че Ели ги ваела по десет часа на ден и не можела да се раздели с тях.
— Моите съболезнования за баща ти — каза тя. Седнаха до малка стъклена масичка, чиито крака представляваха три фалически цилиндъра, всеки боядисан в различен цвят. Рей не смееше да я докосне.