— Благодаря — отвърна сдържано той. Нито обаждане, нито картичка, нито писмо, нито цвете, нито една дума на съчувствие до този момент, до тази случайна среща. Отнякъде долиташе оперна музика.
— Предполагам, че търсиш Форест — заяви Ели.
— Да.
— Не съм го виждала напоследък. Както знаеш, той живее в мазето, идва и си отива като някой котарак. Тази сутрин изпратих едно момиче да види какво става. Тя казва, че според нея го нямало от около седмица. Леглото му не е оправяно от пет години.
— Не държа да знам такива подробности.
— И не се е обаждал.
Труди пристигна с подноса за чай, поредното отвратително творение на Ели. Чашите представляваха разнокалибрени саксийки с дръжки.
— Захар и сметана? — попита тя, докато наливаше и разбъркваше.
— Само захар.
Тя му подаде чашата и той я хвана с две ръце. Ако паднеше, можеше да му счупи крака.
— Как е той? — попита Рей, когато Труди излезе.
— Ту пиян, ту трезвен. Форест си е Форест.
— Наркотици?
— Не питай. Не ти трябва да знаеш.
— Права си — отвърна Рей и се опита да отпие от чая си. Беше прасковенооранжев на цвят и една капка беше достатъчна. — Онзи ден се сбил, чувала ли си нещо за това? Мисля, че са му счупили носа.
— И преди е бил чупен. Защо мъжете се напиват и се бият? — Добър въпрос, но Рей нямаше отговор. Ели изгълта чая си и затвори очи, за да му се наслади. Преди много години Ели Кръм бе красива жена. Сега наближаваше петдесет и бе престанала да се старае.
— Не ти пука за него, нали? — попита Рей.
— Разбира се, че ми пука.
— Сериозно те питам.
— Толкова ли е важно?
— Той ми е брат. Никой друг не се интересува от него.
— Отначало сексът беше страхотен, после просто изгубихме интерес. Аз надебелях, а сега съм твърде погълната от работата си.
Рей огледа стаята.
— Освен това секс винаги се намира — допълни тя и кимна към вратата, през която бе излязла Труди. — Форест ми е приятел, Рей. Сигурно го обичам по някакъв начин. Но освен това той е наркоман, който изглежда решен да остане такъв. От един момент нататък човек губи търпение.
— Разбирам те. Повярвай ми, добре те разбирам.
— Освен това според мен той е от редките случаи. Достатъчно силен, за да се стегне в последния момент.
— Но не достатъчно силен, за да спре окончателно.
— Именно. Аз го направих, Рей, преди петнайсет години. Алкохолиците и наркоманите са сурови към себеподобните си. Затова Форест живее в мазето.
Сигурно е по-щастлив там, помисли си Рей. Благодари на Ели за чая и за отделеното време, а тя го изпрати до вратата. Още стоеше там зад мрежата за комари, когато той натисна педала на газта и замина.
22
Процедурата по легализацията на завещанието на Рубън Винсънт Атли се извършваше в същата зала, в която той бе раздавал правосъдие трийсет и две години. От облицованата с дъбова ламперия стена зад съдийската банка между американския флаг и знамето на щата Мисисипи съдия Атли наблюдаваше мрачно процеса на съдопроизводство. Беше същият портрет, който бяха сложили до ковчега по време на поклонението преди три седмици. Сега пак си беше на мястото, където вероятно щеше да виси вечно.
Човекът, който прекрати кариерата му и го изпрати на самотно заточение в Кленова градина, беше Майк Фар от Холи Спрингс. Той бе преизбиран веднъж и според Хари Рекс се справяше добре. Съдия Фар прегледа молбата за започване на процедурата по легализиране на наследството и кратичкото завещание, приложено към нея.
Залата беше пълна с адвокати и чиновници, които сновяха насам-натам, подаваха разни документи и говореха с клиентите си. Денят беше отделен за бързи искове и лесни за решаване дела. Рей седеше на първия ред, докато Хари Рекс стоеше пред съдийската банка и си шепнеше с председателя Фар. До Рей беше Форест, който изглеждаше възможно най-нормално, като изключим избледнелите драскотини под очите. Беше настоявал да не се появява в съдебната зала, но едно хубавичко мъмрене от Хари Рекс го беше разубедило.
Най-сетне се беше върнал при Ели, както обикновено без да даде никакво обяснение къде е бил и какво е правил. Не че някой искаше да знае. Не спомена нищо за никаква работа и Рей предположи, че кратката му кариера като отсяващ случаите по делата срещу „Тънкия Бен“ е приключила.
На всеки пет минути по някой адвокат приклякваше на пътечката до тях, протягаше ръка и казваше на Рей какъв добър човек бил баща му. Разбира се, от него се очакваше да познава всички, нали те го познаваха. Никой не говореше с Форест.