Хари Рекс махна на Рей да иде при тях. Съдия Фар го посрещна топло.
— Баща ви беше добър човек и велик съдия — наведе се напред той.
— Благодаря — отвърна Рей.
Защо тогава по време на кампанията казахте, че е стар и не е в час, искаше да попита той. Оттогава бяха минали девет години, а му се струваха петдесет. След смъртта на баща му всичко тук изглеждаше безкрайно остаряло.
— Разбрах, че преподавате право, така ли? — каза съдия Фар.
— Да, в Университета на Вирджиния.
Фар кимна одобрително и попита:
— Всички наследници ли присъстват?
— Да, сър — отвърна Рей. — Всъщност сме само аз и брат ми Форест.
— Нали и двамата сте чели този документ от една страница, който представлява последната воля и завещание на Рубън Атли?
— Да, сър.
— И нямате възражения срещу легализацията на това завещание?
— Не, сър.
— Много добре. В съответствие с този документ ви назначавам за изпълнител на завещанието на покойния ви баща. Известието към кредиторите ще бъде съставено днес и публикувано в местен вестник. Описът на имуществото и осчетоводяването следва да бъдат заплатени в съответствие със закона.
Рей беше чувал баща си да повтаря всичко това стотици пъти. Сега вдигна поглед към съдия Фар.
— Нещо друго, мистър Вонър?
— Не, ваша светлост.
— Моите съболезнования, мистър Атли.
— Благодаря, ваша светлост.
За обяд отидоха в „При Клод“ и си поръчаха пържен сом. Рей се бе върнал само от два дни, а вече чувстваше как артериите му се запушват. Форест нямаше какво да каже. Още не се бе очистил от алкохола и дрогата. Явно му трябваше още време.
Плановете на Рей бяха смътни. Каза, че иска да погостува на свои приятели в щата. Нямаше защо да бърза да се прибира във Вирджиния. Форест ги остави след обяда и заяви, че се връща в Мемфис.
— При Ели ли ще бъдеш? — попита го Рей.
— Може би — гласеше единственият отговор.
Рей седеше на верандата и чакаше Клодия, която дойде точно в пет. Посрещна я до колата. Клодия се спря и погледна табелата „Продава се“, която стърчеше в предната част на двора.
— Налага ли се да продавате къщата?
— Иначе трябва да я подарим. Как си?
— Добре съм, Рей. — Успяха да се прегърнат при минимален физически контакт. Клодия се беше облякла за случая с памучен панталон, мокасини, карирана блуза и сламена шапка, сякаш тъкмо идваше от градината си. Устните й бяха начервени, гримът — безупречен. Рей никога не я беше виждал в неизряден вид.
— Толкова се радвам, че се обади — каза тя, докато вървяха бавно към къщата.
— Днес ходихме в съда, за да започнем легализирането.
— Съжалявам, сигурно ти е било тежко.
— Не беше толкова зле. Запознах се със съдия Фар.
— Как ти се стори?
— Доста приличен, струва ми се, въпреки че остави баща ми без работа.
Хвана Клодия за ръката и я поведе по стълбите, макар да беше достатъчно здрава за планински преходи въпреки двете кутии цигари на ден.
— Спомням си го, като завърши — каза тя. — Не различаваше тъжител от ответник. Знаеш ли, Рубън щеше да спечели онези избори, ако аз бях край него.
— Дай да седнем тук — рече Рей и посочи двата люлеещи се стола.
— Поразчистил си — забеляза тя и се полюбува на верандата.
— Хари Рекс свърши всичко. Нае бояджии, майстори за покрива и агенция за почистване. Наложило се да изстържат мръсотията от мебелите с песъкоструен апарат, но поне сега може да се диша.
— Нали може да си запаля една?
— Да. — Все едно. Клодия тъй и тъй не се съобразяваше с никого.
— Толкова се радвам, че се обади — повтори тя и запали цигара.
— Имам чай и кафе — каза Рей.
— Чай с лед, ако обичаш, с лимон и захар — отвърна Клодия и кръстоса крака. Беше се разположила на стола си като кралица и чакаше чая си. Рей си припомни тесните рокли и дългите крака отпреди години, когато тя седеше точно под съдийската банка и стенографираше елегантно, докато всички адвокати в залата я гледаха.
Поговориха си за времето, както правят южняците при пауза в разговора или когато няма за какво друго да си приказват. Клодия пушеше и се усмихваше много, безкрайно доволна, че Рей се е сетил за нея. Тя поддържаше контакт. Той се опитваше да разгадае една мистерия.
Разговаряха за Форест и Хари Рекс, две болни теми, и след половин час Рей най-сетне си дойде на думата.
— Намерихме пари, Клодия — каза той и остави думите да увиснат във въздуха.
Тя ги прие, обмисли ги и отвърна внимателно:
— Къде?
Въпросът беше отличен. Къде ги открихте, тоест надлежно описани в някоя банка ли? Или напъхани под дюшека, без никой да знае?
— В кабинета му, кеш. Представа нямам защо са оставени там.