— Колко близо са камерите? — попита Рей.
— Достатъчно близо, за да прочетеш серийния номер на всяка банкнота. Миналия месец хванахме един мошеник, защото разпознахме диамантения пръстен, който бе носил преди.
— Може ли да вляза там?
— Съжалявам, не.
— А масите за зарове?
— Същото положение. Малко по-трудно е, защото играта е по-бърза и по-сложна.
— Има ли професионални мошеници на зарове?
— Рядкост са. Същото се отнася за покера и рулетката. Измамниците не са кой знае какъв проблем. Повече внимаваме за алчни крупиета и грешки на масата.
— Какви грешки?
— Ами например снощи един играч на блекджек спечели четирийсет долара, но нашето крупие сгреши и прибра чиповете. Играчът възрази и извика шефа на играта. Нашите хора тук видяха какво стана и спасихме положението.
— Как?
— Изпратихме човек от охраната с инструкции клиентът да си получи четирийсетте долара, извинение и безплатна вечеря.
— А крупието?
— Досега се е представяло добре, но още един такъв гаф, и си отива.
— Значи всичко се записва?
— Всичко. Всяко раздаване, всяко хвърляне на заровете, всяко завъртане на ротативките. В момента работят двеста камери.
Рей мина покрай стената и се опита да проумее колко внимателно се следи всичко. Сякаш горе наблюдаваха повече хора, отколкото бяха играчите долу.
— Как може някое крупие да мами при всичко това? — попита той, като посочи екраните.
— Има си начини — отвърна Пиколо и погледна многозначително Баркър. — Много начини. Хващаме по един на месец.
— Защо следите ротативките? — смени темата Рей. След като му позволяваха само една визита на горния етаж, поне можеше да постреля напосоки.
— Защото наблюдаваме всичко — отвърна Пиколо. — И защото имаше няколко случая, когато малолетни спечелиха джакпот. Казината отказаха да платят и спечелиха делата, защото имаха на видеозапис как децата се скриват, а възрастни заемат местата им. Ще искате ли нещо за пиене?
— Разбира се.
— Имаме си една тайна стаичка с по-хубав изглед.
Качиха се още половин етаж нагоре до остъклен балкон с изглед към игралната зала и към нивото за наблюдение. Една сервитьорка изникна незнайно откъде и взе поръчките им. Рей поиска капучино. Домакините му си поръчаха вода.
— Какъв е най-големият ви проблем със сигурността? — попита той, като гледаше списъка с въпросите, който беше извадил от джоба на сакото си.
— Броячите на карти и крадливите крупиета — отвърна Пиколо. — Тези малки чипове лесно се пускат в ръкави и джобове. Петдесет долара на ден прави хиляда долара месечно, без данъци, разбира се.
— Колко броячи на карти идват тук?
— Все повече и повече. Вече в четирийсет щата има казина и комарджиите се увеличават. Събираме информация за играчите, които подозираме, и щом решим, че сме хванали някого, просто го молим да си тръгне. Знаете, че имаме това право.
— Каква е максималната сума, спечелена от един човек за един ден при вас? — попита Рей.
Пиколо погледна Баркър, който каза:
— Като изключим ротативките ли?
— Да.
— Веднъж един тип спечели сто и осемдесет бона за една вечер.
— Сто и осемдесет хиляди?
— Да.
— А каква е най-голямата изгубена сума?
Баркър взе водата си от сервитьорката и се почеса.
— Същият тип изгуби двеста бона три дни по-късно.
— Имате ли хора, които само печелят? — попита Рей, като гледаше бележките си, сякаш правеше сериозно академично проучване.
— Не съм сигурен дали ви разбирам.
— Да кажем, че някой идва два-три пъти всяка седмица, печели повече, отколкото губи, и след време натрупва доста солидна печалба. Колко често се случва това?
— Много рядко — отвърна Пиколо. — Иначе щяхме да се разорим.
— Изключително рядко — поправи го Баркър. — Може да му провърви за седмица-две. Ние ще го набележим, ще го следим много внимателно — нищо подозрително, но все пак той взема парите ни. Рано или късно ще поеме някой ненужен риск, ще направи някоя глупост и ще си върнем парите.
— Осемдесет процента от клиентите в крайна сметка губят — добави Пиколо.
Рей разбърка капучиното и погледна бележките си.
— Да кажем, че някой напълно непознат влезе, остави на масата за блекджек хилядарка и поиска чипове от по сто долара. Какво ще се случи?
Баркър се усмихна и изпука дебелите си кокалчета.
— Ще наострим уши. Ще го гледаме няколко минути, за да разберем дали знае какво прави. Шефът на играта ще го попита дали иска да си изкара карта. Ако се съгласи, ще научим името му. Ако откаже, ще му предложим вечеря. Сервитьорката непрекъснато ще му носи питиета. Ако не пие, това е още един знак, че може да е сериозен играч.