— Професионалистите никога не пият, докато играят — допълни Пиколо. — Може да си поръчат една чаша, но само за прикритие.
— За каква карта ставаше въпрос?
— Повечето комарджии искат някакви екстри — обясни Пиколо. — Вечеря, билети за някое представление, намалени цени за стаите, всякакви благинки, каквито можем да измислим. Имат членски карти, за да можем да следим колко печелят или губят. Човекът от хипотетичната ви ситуация няма карта, така че ще го питаме дали иска да си изкара.
— А ако откаже?
— Нищо. Непознати непрекъснато идват и си отиват.
— Но, естествено, ние се опитваме да ги запомним — призна Баркър.
Рей надраска нещо безсмислено на сгънатия лист хартия.
— Казината събират ли данните си? — попита той и за пръв път Пиколо и Баркър трепнаха в унисон.
— Какво имате предвид под „събират“? — отговори Пиколо с усмивка, на която Рей отвърна, а Баркър побърза да се присъедини към тях.
Докато и тримата се усмихваха, Рей обясни:
— Добре, друга хипотетична ситуация за нашия късметлия. Да кажем, че човекът играе една нощ в „Монте Карло“, на другата — в „Пещерата на съкровищата“, на третата — в „Аладин“ и така нататък. Минава през всички казина и печели повече, отколкото губи. И това продължава година. Какво ще знаете за този човек?
Пиколо кимна на Баркър, който притискаше устни между палеца и показалеца си.
— Много неща — призна той.
— Колко много? — настоя Рей.
— Продължавай — рече Пиколо на Баркър, който заговори неохотно:
— Ще знаем името му, адреса му, професията, телефонния номер, колата и банката му. Ще знаем къде е всяка една вечер, кога пристига, кога си тръгва, колко печели или губи, колко пие, дали е вечерял, дали е дал бакшиш на сервитьорката и ако да, какъв, дали е дал бакшиш на крупието и така нататък.
— Значи имате досиета на такива хора?
Баркър погледна Пиколо, който кимна много бавно, но не каза нищо. Не им се говореше, защото Рей беше разбрал твърде много. Той премисли и реши, че една обиколка би му била много полезна. Слязоха долу, но вместо да гледа играчите, Рей наблюдаваше камерите. Пиколо посочи служителите от охраната. Стояха близо до една маса за блекджек, където съвсем младо момче играеше с купища чипове от по сто долара.
— От Рино е — прошепна Пиколо. — И е много добър. Миналата седмица дойде в Тюнайка и ни прибра трийсет бона. Много, много го бива.
— И не брои карти — допълни също така шепнешком Баркър.
— Някои хора просто имат дарба за тази работа, както други имат талант в голфа или в сърдечната хирургия — рече Пиколо.
— Във всички казина ли играе? — попита Рей.
— Още не, но всички го чакат. — Хлапето от Рино сериозно безпокоеше и двамата.
Визитата завърши в бара, където пиха газирана вода и приключиха с темата. Рей беше задал всички въпроси от списъка си и стигна до поантата.
— Искам да ви помоля за една услуга — рече той. Да, разбира се, кажете. — Баща ми почина преди няколко седмици и имаме основания да подозираме, че е прескачал тайно насам да играе на зарове и вероятно е печелил повече, отколкото е губил. Дали може да се провери?
— Как се казва? — попита Баркър.
— Рубън Атли от Клантън.
Баркър поклати отрицателно глава, докато вадеше един телефон от джоба си.
— Колко е спечелил? — попита Пиколо.
— Не знам, може би към един милион за няколко години.
Баркър продължи да клати глава.
— Изключено. Познаваме добре всеки, който печели или губи подобни суми — каза той и попита по телефона човека отсреща дали може да провери какво имат за Рубън Атли.
— Мислите, че е спечелил един милион долара? — попита Пиколо.
— Спечелил и изгубил — отвърна Рей. — Но както казах, не сме сигурни.
Барк затвори телефона.
— Нямаме нищо за никакъв Рубън Атли. Изключено е да е залагал големи суми някъде тук.
— Ами ако никога не е идвал точно в това казино? — попита Рей, макар да беше сигурен какъв ще бъде отговорът.
— Пак щяхме да знаем — заявиха едновременно Баркър и Пиколо.
24
Единствен Рей правеше сутрешен крос в Клантън и така събра любопитните погледи на жените край цветните лехи, на прислужниците, които метяха верандите, и на сезонните работници, които помагаха да се окоси тревата в гробището, докато тичаше покрай семейния парцел на рода Атли. Пръстта над съдията се слягаше, но той не спря да провери, дори не забави ход. Мъжете, които бяха изкопали гроба, сега копаеха друг. Всеки ден по някой умираше и по някой се раждаше в Клантън. Нещата не се променяха много.