Още нямаше осем часа, а слънцето печеше и въздухът беше тежък. Влажността не пречеше на Рей, който бе израснал с нея, но и определено не му липсваше.
Откри сенчестите улици и дотича обратно до Кленова градина. Джипът на Форест беше там, а брат му се беше отпуснал на люлката на верандата.
— Не е ли малко раничко за теб, а? — попита Рей.
— Докъде си тичал? Целият си потен.
— Така става, като бягаш в жегата. Осем километра. Изглеждаш добре.
И наистина беше така. Ясни, а не подпухнали очи, избръснато лице, чист бял панталон.
— Капка не близвам, братле.
— Страхотно. — Рей седна на един люлеещ се стол. Още се потеше и дишаше тежко. Не попита брат си откога е трезвен. Не можеше да е повече от двайсет и четири часа.
Форест скочи от люлката и придърпа другия стол до Рей.
— Имам нужда от помощ, братле — рече той и седна на ръба на стола.
Хайде пак се почва, помисли си Рей.
— Слушам те.
— Имам нужда от помощ — изтърси отново Форест и затърка бясно дланите си, като че ли думите му причиняваха болка.
Рей и друг път беше виждал подобни изпълнения и вече му беше писнало.
— Казвай, Форест, за какво става въпрос? — За пари, преди всичко. След това имаше няколко възможности.
— Искам да отида на едно място, на около час оттук. Навътре в гората, далеч от всичко, много красиво, с прекрасно езерце в средата и с уютни стаи. — Той измъкна намачкана визитка от джоба си и я подаде на Рей.
Олкорн Вилидж. Клиника за лечение на алкохолизъм и наркомания. Към методистката църква.
— Кой е Оскар Мийв? — попита Рей, като гледаше визитката.
— Запознахме се преди няколко години. Той ми помогна, а сега работи на това място.
— Клиника за наркомани, така ли?
— Клиника, санаториум, комуна, ранчо, село, затвор, лудница, както искаш, така го наречи. Все ми е едно. Имам нужда от помощ, Рей. Спешно.
— Добре, добре. Разкажи по-подробно.
Форест избърса очите и носа си и си пое дълбоко дъх.
— Обади му се и питай дали имат свободна стая — рече той с треперещ глас.
— Колко дълго ще останеш?
— Четири седмици, струва ми се, но Оскар ще ти каже.
— И колко струва?
— Някъде около триста долара на ден. Мислех да взема заем срещу своя дял от наследството, да накарам Хари Рекс да попита съдията дали има начин да получа някакви пари сега. — От очите му капеха сълзи.
Рей ги беше виждал и друг път. Беше чувал молбите и обещанията, но все пак колкото и твърд и циничен се опитваше да остане в този момент, усети, че омеква.
— Ще измислим нещо — каза той. — Сега ще му се обадя.
— Моля те, Рей, искам да ида веднага.
— Днес ли?
— Да, аз, ъъъ… не мога да се върна в Мемфис. — Форест сведе глава и прокара пръсти през дългата си коса.
— Да не би някой да те търси?
— Да — кимна брат му. — И не за хубаво.
— Полицията?
— Не, по-страшни са от полицията.
— Знаят ли, че си тук? — попита Рей и се огледа. Представяше си тежковъоръжени наркопласьори, скрити зад храстите.
— Не, нямат представа къде съм.
Рей кимна и влезе в къщата.
Също като повечето хора, Оскар Мийв добре си спомняше Форест. Бяха работили заедно в една федерална програма за борба с наркотиците в Мемфис и макар с прискърбие да научи, че Форест има нужда от помощ, той все пак с удоволствие си спомни за него. Рей направи всичко възможно да обясни, че работата е спешна, макар че не разполагаше с подробности и едва ли щеше да получи такива. Баща ни почина преди три седмици, обясни той. Вече почваше да се оправдава.
— Доведете го — рече Мийв. — Ще му намерим място.
Половин час по-късно излязоха от града в наетата от Рей кола. Джипът на Форест беше паркиран зад къщата за по-сигурно.
— Сигурен ли си, че тези типове няма да дойдат да те търсят тук? — попита Рей.
— Не знаят откъде съм — отвърна Форест.
Главата му беше облегната на седалката, а очите му — скрити зад модни очила.
— Кои по-точно са „те“?
— Едни много готини типове от Южен Мемфис. Ще ти харесат.
— И им дължиш пари?
— Да.
— Колко?
— Четири хиляди долара.
— И къде отидоха тези четири бона?
Форест леко потупа носа си. Рей поклати глава в безсилен гняв и прехапа език, за да сдържи поредната доза горчиви упреци. Дай да минем няколко километра, каза си той. Сега бяха в провинцията и от двете им страни се простираха ниви.
Форест захърка.
Поредното изпълнение на Форест. За трети път Рей го качваше в колата и го водеше в клиника. Първият беше преди близо дванайсет години — съдията още беше председател на съда, Клодия още беше до него, а Форест вземаше повече наркотици от всеки друг в щата. Всичко си беше нормално. Полицията беше хвърлила мрежите си около него, но с луд късмет Форест се беше измъкнал. Подозираха го, че пласира дрога, което беше вярно. Ако го бяха хванали, щеше още да бъде в затвора. Рей го беше закарал в една държавна болница до крайбрежието, където се влизаше само с връзки. Там Форест спа един месец, а после си тръгна.