— Иха! — отвърна Рей.
Патън Френч имаше личен кабинет на втория етаж, но не беше там. Още бил на яхтата си, някъде в Залива, обясни приятна млада брюнетка с тясна скъпа рокля. Въпреки това тя го въведе в кабинета на мистър Френч и го помоли да почака в едно от креслата до прозореца. Стаята беше облицована в светъл дъб и съдържаше достатъчно тежки кожени канапета, кресла и диванчета за обзавеждане на ловна хижа. Бюрото беше с размерите на плувен басейн и беше покрито с макети на прочути яхти.
— Май си пада по корабчета, а? — попита Рей, докато се оглеждаше. От него явно се очакваше да възклицава.
— Да, така е. — Секретарката отвори дистанционно един шкаф и от него се плъзна голям плосък екран. — В момента има среща, но ще се включи след минутка. Ще пийнете ли нещо?
— Едно кафе, благодаря.
В горния десен ъгъл на екрана имаше малка камера и Рей предположи, че двамата с мистър Френч ще си говорят по сателита. Раздразнението му бавно се засилваше. При нормални обстоятелства вече би кипнал, но сега бе смаян от спектакъла, който се разиграваше край него. И той си имаше роля. Отпусни се и се забавлявай, каза си Рей. Време имаше много.
Секретарката се върна с кафето, което, естествено, бе поднесено във фина порцеланова чашка с гравиран отстрани надпис „Ф&Ф“.
— Мога ли да изляза навън? — попита Рей.
— Разбира се. — Момичето се усмихна и се върна на бюрото си.
През няколко врати имаше дълга тераса. Рей пиеше кафето си до парапета и се наслаждаваше на гледката. Широката морава свършваше до магистралата, а отсреща бяха плажът и морето. Не се виждаха никакви казина, нито кой знае какво строителство. Под него на верандата някакви бояджии си бъбреха, докато местеха стълбите си насам-натам. Всичко тук изглеждаше ново. Патън Френч току-що бе спечелил от лотарията.
— Мистър Атли! — извика момичето и Рей се върна в кабинета. На екрана беше лицето на Патън Френч — леко разрошена коса, кацнали на носа му очила за четене, а над тях — смръщени очи.
— Ето ви и вас — излая той. — Съжалявам за закъснението. Ако обичате, седнете така, че да ви виждам, Рей.
Момичето му посочи място и Рей седна.
— Как сте? — попита Френч.
— Добре. А вие?
— Страхотно, вижте, съжалявам за объркването. Беше изцяло по моя вина, но цял следобед бях по видеоконференции и просто не можах да се измъкна. Мислех си, че тук, на яхтата, можем да вечеряме много по-спокойно, как смятате? Готвачът ми е по-добър от всичко, което можете да намерите на сушата. На трийсет минути от брега съм. Ще пийнем само двамата, после ще вечеряме и ще поговорим за баща ви. Обещавам, че ще бъде приятно.
Когато Френч най-сетне млъкна, Рей попита:
— Колата ми ще бъде ли в безопасност тук?
— Разбира се. Нали е на паркинга. Ако искате, ще кажа на охраната да седи върху нея.
— Добре. С плуване ли се стига до вас?
— Не, имам лодки. Дики ще ви докара.
Дики беше същият млад здравеняк, който беше въвел Рей в сградата. Сега той го придружи навън, където чакаше сребрист мерцедес лимузина. Дики го караше като танк през движението до Пойнт Кадет Марина, където бяха акостирали стотина малки лодки. Една от по-големите се оказа собственост на Патън Френч. Казваше се „Закрилница на справедливостта“.
— Водата е спокойна, ще стигнем за двайсет и пет минути — рече Дики, когато се качиха на борда. Двигателите бяха включени. Един стюард със силен акцент попита Рей дали ще пие нещо.
— Диетична сода — отвърна гостът. Потеглиха и минаха покрай редиците хелинги и докове, докато се откъснаха от брега. Рей се качи на горната палуба, за да гледа как сушата изчезва в далечината.
„Кралят на исковете“ беше пуснал котва на шестнайсет километра от Билокси и представляваше четирийсетметрова яхта с петчленен екипаж и разкошни каюти за дузина приятели. Единственият пътник беше мистър Френч, който се беше приготвил да посрещне госта си.
— За мен е истинско удоволствие — рече той, докато разтърсваше ръката му и стискаше рамото му.
— За мен също — отвърна Рей, без да отстъпва, защото домакинът му обичаше близкия контакт. Патън Френч беше три-четири сантиметра по-висок от него, с приятно загоряло лице и пронизващи сини очи, които се присвиваха, но не мигаха.
— Толкова се радвам, че дойде — рече Френч, като стисна ръката на Рей.
Дори бивши съученици не биха се здрависвали по-сърдечно.
— Остани тук, Дики — извика Френч към долната палуба. — Върви след мен, Рей — рече той и двамата изкачиха няколко стъпала към основната палуба, където ги чакаше стюард с бяло сако и преметната през ръката колосана салфетка „Ф&Ф“. — Какво ще обичаш? — обърна се той към Рей.