Този гигантски организъм работеше. Движенията му бяха почти незабележими, рядко ще се завърти някой потенциометър, ще цъкне някое реле, но това не бяха единични движения, а се повтаряха многократно, обхващайки едновременно множество елементи, или пък със смяна на ритъма като при графичните игри. В целия този впечатляващ процес се усещаше някакво странно нематериално напрежение. Някъде нещо леко бръмчеше, някъде нещо пиукаше, отвреме-навреме по пътеката се усещаше топъл полъх или мирис на озон, а понякога — на графит или машинно масло.
Джеймс вървеше по подземната улица — метална плоча, издигаща се над пода върху тънки подпори; вървеше все по-нататък, покрай загадъчни конструкции от метал и пластмаса, от кристал и стъкло. Вслушваше се в мрака, но сред лекото шумолене, в което се сливаха всичките неопределими звуци, не долавяше нищо човешко. Понякога му се струваше, че вижда някаква сянка, но винаги се оказваше, че е сбъркал.
Накрая той зави край един ъгъл, и металната плоча, по която кънтяха стъпките му, внезапно свърши. Във въздуха стърчаха напречни подпори, подаваха се глупаво краища на жици и тогава той видя: тези краища не бяха окислени, не бяха покрити с матовосив или кафяв слой, а лъщяха. Нямаше съмнение — тъкмо бяха почнали да ги монтират. Някой работеше тук.
Изведнъж някъде в дъното се дочу шум. Джеймс отскочи назад. От мрака изпълзя тъмна маса, завъртя се, дойде по-близо… Пламнаха хиляди светли точки, разхвърчаха се искри, нещо изпука късо и рязко… после една празна рамка се плъзна назад. И Джеймс, занемял от почуда, видя, че краищата на жиците не висят вече свободни във въздуха — те бяха съединени с други. Беше се появила нова част, една незавършена конструкция се бе попълнила. Някой дострояваше този организъм. Но все още не се виждаха никакви хора.
Джеймс се съсредоточи, опита да си спомни всичко, което бе чувал за това машинно подземие. Помъчи се да се ориентира: най-напред бе вървял на юг, или поне така си мислеше, после беше завил… Центърът, мозъкът на цялото съоръжение, бившият централен пулт за управление, изглежда трябваше да е в обратна посока. Той се обърна и тръгна назад.
След известно лутане стигна до една зала със сводест таван, която изглеждаше някак другояче, по-познато. Съоръженията в нея наподобяваха системите за поръчка в магазините — същите ключове, бутони, скали, табели. А след това пред него се откри друга зала, подобна на огромна арена: това беше центърът за управление, откъдето инженерите бяха ръководили многобройните процеси, преди системата да стане автономна. Джеймс слезе няколко стъпала и макар подът да беше съвсем чист, както и навсякъде, му се стори, че крачи през праха на хилядолетията.
Цялата апаратура в залата бе ориентирана към една кулминационна точка, към мястото на главния инженер — поставен на релси въртящ се стол, който само с леко движение на крака можеше да се плъзне до всяка точка на огромната контролна стена. Като привлечен от магическа сила, Джеймс тръгна надолу по стъпалата, придърпа стола и се настани в него. Отпред, като кръгли живи очи, мигаха стотици осветени отвътре скали. Трептенето на стрелките в тях създаваше впечатлението за някакво същество, не знаещо сън и умора, и в същото време — обхванато от нервно напрежение. Във всеки случай Джеймс нямаше чувството, че стои срещу мъртъв механизъм от метал; трябваше някъде отзад да има някой или нещо, което мислеше, планираше, решаваше. Той видя пред себе си микрофон и го включи. В едно мъничко прозорче грейна червена светлинка — уредбата бе изправна. Джеймс наведе микрофона към устата си. С ясен глас, сякаш говореше в диктофон, той формулира първите си въпроси: