Колма Пуши»
Трябва да спомена, че Херцле поддържаше и поддържа и до днес кореспонденция с Колма Пуши, и че това писмо не остана без влияние върху нашите решения. Ако наистина отидех, то сега от само себе си се разбираше, че няма да предприема пътуването сам. Пристигнаха още няколко писма. Избирам от тях само още едно, защото то ми се струва най-важното от всички, които получих в тази връзка. Беше написано на много хубава хартия от една направо калиграфска обучена ръка и загънато в големия тотем на онзи, който го бе продиктувал. Тотемът бе изготвен от тънка като хартия кожа на антилопа, която чрез обработка, известна само на индсманите, беше придобила белотата на сняг и гладкостта на порцелан. Пунктираните знаци бяха оцветени с цинобър и някакво друго багрило, непознато за мен, в червено и синьо. Съдържанието гласеше:
«Мой бели, по-стари братко!
Питах Великия дух за теб. Исках да зная дали все още пребиваваш сред тези, за които се казва, че живеят. Отговорът дойде заедно с известието, че си поканен да вземеш участие в съвещанията през септември тук на моята планина, чиято свещена тишина и покой ще бъдат завинаги погубени. В името на всички, които някога тук си обичал и може би до днес още обичаш, те моля да последваш този зов. Побързай да дойдеш, където и да си, и спаси твоя Винету! Него го схващат някак погрешно, а и мен не искат да разберат. Ти не си ме виждал, нито пък аз някога теб. Както аз никога не съм долавял някакъв звук от твоя глас, така и ти никога не си чувал звученето на моя. Днес обаче моят страх крещи далеч през морето към теб толкова високо, че ти ще го чуеш и непременно ще дойдеш.
Никой не знае, че те викам. Единствено този, който ти пише, трябваше да го узнае. Той е моята ръка и умее да мълчи. Преди да се явиш тук, отправи се към Нъгит Тсил. Средният от петте големи сини смърча ще ти заговори и ще ти каже онова, което не мога да поверя на тази хартия. Нека неговият глас бъде за теб гласът на Маниту — Великия, Вечния, Вселюбещия дух! Моля те още веднъж, ела, о, ела и спаси твоя Винету! Хората искат да ти го задушат и унищожат!
Тателах Сатах,
Пазителя на Великата медицина»
Що се отнася до споменатата в това писмо Нъгит Тсил, то под нъгитс се разбира повече или по-малко големи самородни златни зърна, намирани от златотърсачите или поотделно, или понякога и на цели, с богато съдържание гнезда. Тсил в апаческия език има значение на планина, хълм. Нъгит Тсил следователно означава нещо като «Планината на златните зърна». На тази планина бяха убити, както се знае, бащата и сестрата на моя Винету от небезизвестния Сантър. По-късно Винету — малко преди смъртта си, която намери във вътрешността на планината Ханкок — сподели с мен, че е заровил в Нъгит Тсил завещанието си до мен, и по-точно в краката на погребания си там баща; щял съм да видя там много злато, страшно много злато. Когато след това насочих коня си към Нъгит Тсил, за да взема завещанието, бях изненадан там от Сантър и взет в плен от отряда индианци кайова, при които той се намираше. Предводител на този отряд беше тогава още младият Пида, който сега, след повече от тридесет години, ме поздравяваше от своята «душа» в писмото на баща си, престарелият вожд Тангуа. Сантър открадна завещанието и избяга с него, за да отиде и задигне златото, чието местонахождение бе описано в последната воля на Винету. Аз се освободих от кайовите и побързах да препусна след него. Пристигнах на мястото, когато той тъкмо бе открил съкровището. Скривалището се намираше на една висока скала на брега на самотното планинско езеро, наричано обикновено «Тъмната вода». Какво се случи после, може да се прочете в последната част на «Винету», том III.
По отношение на Тателах Сатах, «пазителя на Великата медицина», трябва да призная, че едно от моите съкровени желания винаги е било някога да видя и поговоря с този най-тайнствен от всички червени мъже; никога обаче не ми се бе удала възможност да задоволя този мой наистина сърдечен копнеж. Тателах Сатах е име, принадлежащо към езика тао и в буквален превод означава «Хиляда слънца», ала тук е употребено в значението «Хиляда години». Неговият носител следователно беше с толкова необикновена, направо изключителна възраст, че човек изобщо не би могъл да я определи. Също така малко се знаеше къде е роден. Той не принадлежеше към никое племе. Беше еднакво високо почитан от всички червени народи и нации. И каквото бяха натрупали с течение на времето стотици и стотици отделни лечители като духовни дарби и познания, хората го приписваха в пълна мяра на него, най-високопоставения. За да се схване какво означава това, трябва да се знае, че издъно погрешно е да се представя един индиански «медицинман» като шарлатанин, «правач» на дъжд и магьосник. Думата «медицин» в тази сложна дума няма ни най-малко общо със значението, което тя притежава при нас. За индианците тя е непознат израз, чийто смисъл при тях се е променил по такъв начин, че трябва да си представяме тъкмо обратното на онова, което сме си въобразявали досега.