От ранно детство момчето привикна към безредния разкош на скъпите странноприемници, към възглавниците на наемните карети, към куфарите и картонените кутии, копринените дрехи и фалшивите скъпоценности, разпилени по килимите на временните му жилища. Като насън му се мяркаха градове с готически катедрали и тесни улички. Италия! Страна на планински пинии, маслинови дървета и свещени руини! Но майката на детето малко се интересуваше от славните развалини. Поклоните на раболепните слуги — грубоватите, нахалните на импресариото; блясъкът на паркета — мръсното бельо, натъпкано зад огледалото; бисерните украшения по шията на майка му — виненият дъх от устата й, когато нощем, впрочем много рядко, се навеждаше над него, шумоляща с броката и коприните…
Момчето се роди във Венеция и най-ранните му спомени са свързани с този град на дожите, кондотиерите106, търговците и просяците. Като дете той хранеше заедно с майка си доверчивите гълъби по площада Сан Марко и се изкачваше по каменните стъпала на Моста на въздишките.
Той запази в паметта си дома с гравирани кулички, приличен на дворец, и отекващите стъпки под арката на портата, където се плискаше водата на канала. Там минаваха черни гондоли с високи носове и бъбриви гондолиери, които, застанали на кърмата, ловко гребяха с едно весло. Джакомо помнеше в този дом мраморните статуи по ъглите, блюдата с гербове, изобразяващи лъвове; помнеше и здрача на залите с дългите, достигащи до тавана огледала по стените между прозорците, закрити със златистите вълни на копринените завеси.
И съвсем смътно си припомняше надменното лице на висок мъж, пръстените, бляскащи на ръката му, и тъмносиньото кадифе на високата му яка. Слугите го наричаха „ечеленца“, а майка му — просто „Мой Паоло“. Момчето учеха да му казва „ваша светлост“ и да целува ръката с пръстени.
Джакомо едва беше навършил пет години, когато всичко това внезапно свърши. Една гондола свали под арката беловлас старец, облечен в черно. Той имаше сухи, костеливи пръсти, пръстен със същия като на Паоло герб и приличаше на Паоло, но лицето му беше сбръчкано и още по-властно.
Влизайки в залата, където бяха оставени цели кошници с цветя, които слугата на майка му донесе вечерта от театъра, старецът прекатури тези кошници, стъпка цветята с крака и се затвори заедно с Паоло в неговите покои. И всичко се промени! Майката взе Джакомо и напусна дома с гравираните кулички. Те заживяха в малка странноприемница край театъра. Паоло дойде още веднъж, остави на масата тежка кесия и за дълго време изчезна от живота на момчето. Едва пет години по-късно то чу от старата си бавачка, която не беше напуснала господарката си в нейните скитания, че той бил неговият баща. Но дори цялото име на баща си Джакомо не научи точно…
Генуа… Неапол… Рим. Тук, във Вечния град, момчето за първи път отиде на театър. От ложата, тапицирана с червен плюш, той слушаше майка си и видя цветята, които летяха към сцената, в краката й. След това в една карета с художника Албертино Вители те заминаха за родния град на певицата, Равена.
Едно ранно утро, когато тримата бяха отишли да разглеждат гробницата на Теодорих Велики, завинаги се вряза в паметта на момчето. Нежнорозовата и зеленикава плесен по каменните ковчези, поставени върху обрасли с мъх плочи в древната базилика, тържествената тишина и далечният звън на камбана, а след излизането от гробницата свежият аромат на рози, който полъхът на утринния ветрец донасяше от градините — такива спомени остави у Джакомо разкошната някога Равена.
Скоро джобовете на Албертино Вители пресъхнаха и синьора Франческа продължи сама своя път.
Няколко години момчето прекара при баба си в малка къщичка сред лозята на тосканската равнина. А когато бабата умря, Джакомо отново бе отведен при майка си. Тя го обсипа с целувки, обвея го с аромата на парфюми и веднага го отведе в Милано.
Джакомо беше навършил десет години, когато тя пристигна с него в Ливорно. Спряха в голям хотел. Прозорците на стаята, определена за момчето и старата бавачка, гледаха към многолюдната улица с френски ресторант, където поклонниците на синьора Франческа бяха устроили банкет в нейна чест. В залата свиреше музика и се чуваха шумни ръкопляскания.
Момчето видя как пред вратата на ресторанта спря карета с герб, изобразяващ лъв. От каретата слезе млада двойка. Пред Джакомо, седнал на перваза, се мярна плюмажът107 на шапката на един висок човек. Нещо познато се стори на момчето в осанката на този мъж. То видя високата прическа на красивата му спътница. Двойката влезе в залата. — момчето искаше вече да слезе от перваза, когато изведнъж в залата на ресторанта се разнесоха викове и шум. Там се събаряха маси, чупеха се и звънтяха съдове, в прозорците се мярнаха сенки; един изплашен лакей изскочи на улицата. Бавачката на Джакомо също се приближи до прозореца и изведнъж плесна с ръце и пронизително запищя от страх: високият мъж изнесе от залата на ръце мъртвото, обляно в кръв тяло на дамата с високата прическа и грижливо го положи върху възглавниците на каретата с изображение на лъв. Каретата веднага замина, а след това четирима полицаи измъкнаха от ресторанта на улицата разрошената майка на Джакомо и изтръгнаха от ръцете й кинжал.
107
плюмаж — украшение от птичи пера по парадните шапки на висши военни и придворни чинове в Европа през XVII — XIX в. — Б. ав.