Патерсън въздъхна с облекчение, след като изслуша Мърей. Речта на Ричард го беше хвърлила в голямо безпокойство и го озлоби против сина на стария му приятел.
„Пале — помисли си Патерсън, — малък съдийски празнодумец! Ах, бърборко, мотаещ се в краката на деловите хора! По дяволите този, истинския Райланд, който се е налапал с френски книжки и бълнува за справедливост! В нашите работи той би бил само пречка… Това не е търговец! А ако мощната енергия на оня, който сега умира на брига, не беше спасила например банката на Ленди, ти, бърборко Ричард, щеше да бъдеш сега или прост клерк, или чужд надничар!“ И Патерсън продължи вече гласно:
— Самата църква в лицето на нашия викарий благослови благоразумното и благородното решение на мистър… м… Мърей. Но друга мисъл ме безпокои. Работата е там, че умиращият се разпореди твърде своеобразно с полицата на банкера Ленди… Той завеща полицата на корсаря Бернардито Луис. Как мислите, мистър Мърей, ще пожелае ли Бернардито Луис да изтегли цялата тази огромна сума? Това би разтърсило много чувствително нашите финансови основи.
— Предполагам, че Бернардито съвсем не ще поиска да създава затруднения на Бълтънската банка — отговори Мърей. — навярно той ще посочи адрес, където банката ще може на части да му изпраща тези пари. Той възнамерява да си построи хасиенда115 някъде в Южна Америка и да си отдъхне от грижите и мъките. Вече е на петдесет години. Преди пет години майка му е била още жива, но той не се надява вече да я види… Може би в Америка ние пак ще станем съседи… Времето, изглежда, се изясни; възнамерявам да отида с Емили на острова, за да уведомя Бернардито и Педро за новия обрат на събитията. Сега нищо не им пречи да вземат участие в нашето плаване. Трябва по-скоро да върнем момчето на кораба, за да успее бащата да се сбогува с него. Насам идва доктор Грейсуел. Сега ще узнаем за положението на ранения.
Изморен и бледен, докторът огледа през очилата разговарящите с късогледите си очи.
— Настъпва кризата — каза той. — сър Фредрик: едва ли ще доживее до утре вечер.
3
Една лодка от „Орион“ свали на брега Мърей и Емили. Предстоеше им доста път до Скалистите планини, където сред усоите се намираше добре познатата на Мърей пещера.
Поглеждайки нежния профил на спътницата си, Мърей крачеше с леката походка на човек, от чиито плещи се е смъкнала огромна тежест. За пръв път от дълги години насам той отново се чувствуваше свободен и щастлив. Корабът го очакваше, за да го отнесе към радостно бъдеще, целият широк свят се откриваше пред него и най-обрата от всички девойки на този свят със сияещо лице вървеше до него, шумолейки с диплите на наметалото си.
Криволичеща пътека доведе пътниците до малката къщурка, построена от палмови стволове. Зад нея имаше зеленчукова градина, няколко цветни лехи и овощни дръвчета, отгледани от семената на диви плодни растения, виреещи на острова. Отвъд градината започваха гъсти тропически храсталаци.
Пътниците влязоха в къщурката. Покрай стените имаше три дървени кревата. Простата мебел и кухненските съдове бяха изрядно чисти. Това скромно домакинство не бе поддържано от изнежени ръце! Огромна лъвска кожа заемаше цялото пространство между двете прозорчета. Огнището беше иззидано от непечени тухли и грубо издялани камъни. Мърей запали в него огън и с ловджийска похватност приготви обяд. На двамата пътешественика той се стори прекрасен.
— В нашия дом ще трябва от тебе да се уча да домакинствувам — засмя се девойката. — колко странно: и при новото име ти си остана предишният Фред. Трудно би ми било да свикна с другото. Колко ми е леко на сърцето, Фред!
Те продължиха по едва забележими ловджийски пътечки сред гъсталаците на недокоснатата първобитна гора и излязоха пред блатисто горско езеро с бамбукова горичка по полегатия бряг. Мърей настани девойката в прост ловджийски члун, издълбан от цял дънер, и я прекара на отвъдната страна.
Скоро започнаха да се изкачват. Изпод нозете на пътниците се затъркаляха дребни камъни; най-после гората свърши и голяма зелена ливада, обляна в слънце, се ширна пред тях. На високи стебла се люлееха цветове, а влажната трева достигаше над кръста. Когато се изкачиха още на няколкостотин фута, Фред и Емили се намериха в подножието на скалите. Само ниски, огънати от вятъра дръвчета тук-там оживяваха мъртвите каменни стени.