Накрай след тридесет четиридесет часа издълбаният в стената отвор се оказа достатъчен, за да пъхне раменете си. Бернардито остави инструментите настрана и се вмъкна в дупката. Той пъхна главата си в процепа и започна да се вглежда в кухината, в мрака. На около шест фута под него ромолеше и се плискаше вода. Значи, пробит е проход в някаква подземна пещера или тунел, по дъното на който течеше поток!
След като разшири дупката, Бернардито предпази с длан кандилцето си и освети тунела. Сводът се издигаше на два фута над главата му, а долу страховито чернееше бистра вода.
Детенцето спеше. Бернардито допълни светилника, остави го в ъгъла, сложи върху книгата до Чарлз последното късче хляб и парченце сушено месо. След това свали от кръста си колана, завърза го за пръта, препречен на дупката, още веднъж хвърли поглед към спящото дете и държейки се за колана, се спусна право в черната вода на потока. Тя беше много студена и едва не събори човека. Бернардито изми лицето и ръцете си, отпи няколко глътки, прекръсти се, легна в ледената вода и заплува.
Потокът го понесе в пълен мрак през тунела. На няколко пъти той се удряше о камъни и издатини на скали, но скоро напипа плитчина и стъпи на ситен чакъл. По шума на водата при плитките места човекът усещаше завоите и от началото на своя път до плитчината преброи два. По-нататък сводът на тунела се снишаваше и течението ставаше по-бързо.
Когато Бернардито напусна плитчината, водата стремително го понесе. Скоро пред него затрептя сивеещо се петно. Потокът още веднъж зави и Бернардито започна да различава очертанията на свода и стените на тунела. Той се залови за една издатина и погледна напред. Светлина, слънчева светлина се виждаше на петдесетина крачки пред него!
Потокът протичаше надолу по ръба на надвиснала като стряха плоча. С издрани колене Бернардито запълзя напред и пъхна главата си в сияещата цепнатина. Пред него се разстилаше ослепителен простор!
Зашеметен от слънчевата светлина, той падна върху издатината на скалата, от която водопадът, весело подскачайки по камъните на стръмния склон, се хвърляше в зелената дълбина на клисурата.
Най-после Бернардито хвърли поглед околовръст. Долу той видя хора с търнокопи, лопати и брадви. Слънцето залязваше и хората, след като бяха привършили дневната си работа, навлизаха от клисурата в гората, като носеха някого на носилка.
Когато всички се скриха от погледа му. Бернардито се изправи и след едно дълго и тежко заобикаляне по склона се приближи до тяхната стара, срутила се пещера. Вече се мръкваше и откъм клисурата духаше студен вятър. Всички кости го боляха; само при мисълта, че трябва да се върне в ледената вода на подземния поток, целият потрепера.
Бързо се смрачаваше, но Бернардито различи пред входа на пещерата следи от работата на земекопачите. Той се учуди колко много бяха успели да разчистят: види се, бе работил целият екипаж на кораба. На едно място дори бяха достигнали дъното на пещерата. Пръстта и камънакът на площадката бяха разчистени и струпани на малък насип, върху който лежеше голям плосък камък.
В здрача Бернардито се натъкна на един лост и цяло кълбо тънко и здраво манилско въже. До него лежеше раница с останки от храна на няколко души. Ведро със смола и десетина колове, омотани с кълчища, бяха приготвени навярно за нощна работа.
Бернардито се подкрепи с парче хляб, метна раницата на гръб, взе лоста, въжето и една факла и заслиза назад, към водопада. Пред ниската паст на тунела капитанът въздъхна, запали факлата и навлезе в потока. Навеждайки се, той отново се намери в тунела, където потокът течеше като митическата Лета, покрита с вечния мрак на Аид.
Подпирайки се с лоста о дъното, човекът преодоляваше бурното течение и пристъпваше напред крачка по крачка като древния Харон във водите на мрачния Стикс.116
Като стигна до плитчината, той си отдъхна. От студа краката му се вкочаниха и сърцето тежко се блъскаше в гърдите. По-нататък течението отслабваше. Бернардито остави въжето на плитчината и отново се за изкачва, като броеше завоите. След втория той се изкачи още на около двадесет крачки и видя черната дупка под свода и висящия от нея колан. Изкатери се горе с крайно напрежение на силите, пъхна факела в дупката и влезе в подземното си убежище.
Загасналият светилник беше катурнат. Детенцето го нямаше в скривалището…
5
Собственикът на „Орион“ и губернатор на остров Чарлз протегна ръка към чашата с питието, което докторът беше поставил на масичката пред умиращия. Това беше настойка от целебни билки, събирани от Мърей на острова. При своите скитания из индийските джунгли Мърей внимателно се беше вглеждал във врачуванията, прилагани от знахарите и жреците в затънтените селца на Бенгалия. Той изучи тяхното изкуство и през годините, които прекара на острова, неведнъж беше изпитал върху себе си и своите приятели благотворното въздействие на целебните растения, неизвестни на самодоволната европейска медицина. Когато тръгваха да се връщат на кораба, Мърей взе от колибата съда с целебната настойка.
116
Всички образи тук са заимствувани от древногръцката митология: Лета — реката на забравата, черна река в подземното царство на мъртвите — Аид; Стикс — покритата с вечен мрак река, по която лодкарят Харон пренася на ладията си душите на умрелите на онзи свят. — Б. ав.