Далеч в сините води на океана, прострян на десетки мили околовръст, Бернардито разпозна „Орион“. С издути платна, мъничък като орехова черупка, корабът вече се губеше в прозрачната утринна омара.
В първите дни на февруари в пристанището на Капщад хвърли котва бригът „Орион“. Две лодки превозиха на брега някакъв тежък товар.
Собственикът на товара беше едър джентълмен с открито загоряло лице. Без да се пазари, той нае половината от един малък кораб, който заминаваше за Америка, за Нови Орлеан и след няколко дни напусна с него африканското пристанище. Преди да отплува наетият кораб, само първият помощник на „Орион“ лейтенант Уент и годеницата му Мери Мортън дойдоха на кея да изпратят загорелия пасажер и неговата спътница. Те дълго махаха след отдалечаващия се платноход.
На палубата заедно със снажния джентълмен беше застанала красива млада лейди с големи лъчисти очи. Младите хора се държаха за ръце и гледаха подир чайките, които придружиха малкия кораб до открито море. От прислугата само французойката-камериерка придружаваше своята господарка.
Бригът „Орион“, след като попълни запасите си, продължи своя път към север. През март той пристигна в Гибралтар и тук, във водите на Средиземно море, застана борд до борд с великолепния океански крайцер „Окриленият“. Под флаговете на Британия, които се развяваха на мачтите на двата кораба, капитаните на „Орион“ и на „Окриленият“, господата Брентли и Блякууд, вдигнаха вимпели с герба на виконт Ченсфилд: две лилии върху златен щит, почиващ лъв и синя лента с надпис: „Et pacem bellum finit“118.
Виконтът сам напусна каютата си на „Орион“ и посети капитан Блякууд, след което „Окриленият“ взе курс към бреговете на Америка, а бригът „Орион“ се отправи за Англия.
Един месец след завръщането на виконта в родовото му гнездо юристите от кантората „Томпсън и син“ окончателно оформиха развода на виконт Райланд с предишната му жена, родена мис Харди, която неотдавна, както се говореше, се била омъжила в Америка за някакъв си вирджински ескуайър Алфред Мърей.
Много скоро, в едно прекрасно юлско утро, пастор Томас Редлинг венча в бълтънската катедрала две двойки.
Сър Фредрик Райланд, виконт Ченсфилд, встъпи в брак със своята съседка по имение, вдовствуващата лейди Елен Станфорд, родена мис Грахъм. Същото утро офицерът от кралския флот Едуард Уент се венча за дъщерята на управителя на имението Ченсфилд мис Мери Мортън.
Вечерта след венчавката двете двойки младоженци се отправиха на сватбено пътешествие: първата — за Скандинавия, втората — за Франция и Италия.
Един час преди отпътуването на виконта в кабинета му влезе Антонио, младият грум.
Като погледна виконта право в очите, той каза тихо и решително:
— Синьор, аз не само ви служих вярно… аз… ви обичах и с готовност бих дал живота си за вас, без да знам, че вие сте виновник за безчестието и мъката на моята сестра Доротея. Днес заедно със сестра си аз напущам завинаги вашия дом и ви оставям на вашата съвест. Сбогом!
Каляската на сър Фредрик и лейди Райланд вече стоеше пред главния вход. Господарят погледна през прозореца и видя до тази каляска една сиромашка каруца на селянин фермер. Антонио изведе от къщата сестра си Доротея, облечена с вехто пътническо наметало. Те седнаха в каруцата и пред господаря на Ченсфилд за последен път се мярна лицето, което толкова напомняше тъжните ликове на мадоните от италианските платна.
ВТОРА ЧАСТ
БРАТСТВОТО НА КАПИТАН БЕРНАРДИТО
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
ПРИКАЗКА ЗА ЕДНООКИЯ ДЯВОЛ
1
Години минаха… Наливаха се с пролетни сокове тревите; прегаряше есенната позлата на листата; както винаги птиците отлитаха по древните кервански пътища, за да отгледат птиченцата си в тихия север през лятото, а наесен да се завърнат с тях край бреговете на топлите морета… Океаните дишаха равномерно с приливи и отливи, разтърсвайки с бурите си земната твърд, и прибоят превръщаше острите каменни отломъци на скалите в кръгли, изгладени камъчета…
…Лоена свещ в корабен фенер, окачен на тавана, осветяваше вътрешността на къщичката и сведената глава на човека. Лявата му очна кухина беше празна и черната превръзка, свалена от лицето, лежеше на края на масата. До него, подпряло брадичка на ръцете си, седеше къдрокосо момче. Зад малкото прозорче, на което бяха обтегнати два пласта овчи мехури, свиреше вятърът. Понякога той издухваше искри от огнището и момчето поправяше с ръжен железния лист, който служеше вместо вратичка на печката. Двамината обитатели на къщичката мълчаха.