Младата Долорес се явила пред гранда като майско цвете пред стар мъхнат търтей. Този търтей оглушил девойката със своите комплименти и с всяка минута ставал все по-любезен и хрисим. Сеньорита Долорес скромно се усмихвала на похвалите, учтиво разговаряла с гранда, но след като напуснала гостната, побързала да забрави за това посещение, защото си имала много по-интересно занимание — четенето на новото писмо от дон Рамон.
Като останал насаме с доня Естрела, дон Салватор започнал да се оплаква от своето вдовство и не се отказал от глътка кисело домашно вино. В престореното си благоразположение към стопанката на дома важният гост благоволил дори да изяде майска праскова от нашата изоставена градинка…
— Чичо Тоби! — прекъсна разказвача момчето. — какво каза ей сега? Как тъй — „от нашата градинка“?…
— Мигар казах „от нашата“? Сигурно така ти се е счуло, момченце! Не, това била праскова от старата градинка на родителите на Бернардито… Та ето, след като изял тази праскова, дон Салватор застанал в тържествена поза и благоволил да окаже нечувана чест на семейството на своя бивш офицер: той… предложил ръката и сърцето си на сестрата на Бернардито!
— Искал да се ожени за нея?
— Да, мой Ли. Поне това предложил. Тогава старата сеньора пак изпратила да извикат дъщеря й и предложила на гранда да изрече тези думи на самата девойка. Това много не се харесало на гранда, защото такива въпроси, отнасящи се до неговите деца, той бил свикнал да решава сам. А когато повторил предложението си вече в присъствието на сеньоритата, Долорес погледнала майка си в очите, преместила погледа си върху малката торбичка, която носела на шията си, и отговорила на гранда с учтив, но твърде решителен отказ, след което доня Естрела въздъхнала с видимо облекчение.
Разяреният гранд едва сдържал злобата и раздразнението си, но все пак запитал сеньоритата защо не желае да изгради собственото си щастие, а също така щастието и на неговия живот.
И тогава сеньоритата не се сдържала от опасната съблазън. С най-очарователна усмивка тя уязвила гранда с намека: не е май убедена в постоянството на най-добрите чувства на дон Салватор, защото далечното минало й дава всички основания да подлага верността му на съмнение!
Невъзможно било да се нанесе на гранда по-чувствителен удар! Той разбрал, че духовникът не го е измамил и че опасността не е погребана заедно със стария му другар по оръжие. Всичко това довело гранда до неописуемо озлобление. Той се оттеглил, вдигнал високо рядката си заострена по испански брадичка, а още същата нощ… Долорес изчезнала от къщи!
Отвличането било извършено толкова тихо, че в къщи никой дори не се събудил. Още от вечерта сеньоритата напуснала своята стаичка, в която живеела заедно с бавачката си и отишла в празната ъглова куличка. Там тя седнала тихичко със свещ, перо и хартия да съчини отговор на писмото на дон Рамон и оттам изчезнала, отвлечена през празните стаи на къщата от хората на дон Салватор.
Разбуден още призори от тази страшна новина, Бернардито оседлал стария куц кон на своя родител и се отправил към Барселона с надежда да завари корветата още в пристанището и да съобщи за случилото се на дон Рамон, годеника на отвлечената девойка.
Вечерта Бернардито се явил на борда на кораба, но узнал, че сеньор Рамон прекарва времето си някъде на брега. Бернардито тръгнал да търси приятеля си из най-близките кръчми и наистина го намерил в малка стаичка на пристанищната странноприемница. Дон Рамон се бил усамотил, за да даде воля на поетическото си вдъхновение: той съчинявал поема, посветена на Долорес.
В същото време сеньора Естрела отишла при градския корехидор122, за да го моли да изпрати своите алгвазили123 в замъка на гранд Салватор и да освободи девойката.
Но лукавият корехидор си направил сметката, че от бедната доня Естрела няма какво да вземе, докато, ако се скара с важния гранд, би се лишил от големи доходи, а може би и от изгодната си служба. Привидно той обещал на доня Естрела всякаква помощ при издирването на дъщеря й, но изразил увереността си, че почтеният старец в нищо не е виновен. Корехидорът заявил, че девойката би могла да бъде отвлечена само от нетърпеливия й жених дон Рамон де Гарсиа и от никой друг!
А дон Рамон, потресен от неочакваното нещастие, още призори намерил в Барселона един свой богат приятел, някой си Хуанито Прентос, взел назаем от него десет жълтици, за да закупи коне, и му предложил да вземе участие в търсенето на девойката, без да подозира, че Хуанито Прентос е роднина на стария корехидор. За да не го помислят другарите му за страхливец, Хуанито със свито сърце се съгласил да тръгне с тях, но по пътя усилено убеждавал своите приятели да не влизат в конфликт с влиятелните хора и да свършат работата мирно. Вечерта, на втория ден след отвличането, тримата пристигнали в градчето. От девойката все още нямало никаква следа. Но от майката младите хора научили, че корехидорът обвинява дон Рамон в отвличането.