„Скитнико отмъстител, у тебе е останало още от сатанинския метал. Ти никъде не ще успееш да го отнесеш, той и без това ще гори джобовете ти“ — казал монахът, като пак вдигнал пищова.
В това време трима овчари се показали на пътеката и калугерът, без да спуща пищова, сложил пръст на устните си. Овчарите седнали наблизо и се заели да кладат огън.
„Да оставим на мира сатаната и неговите изчадия. Стига ти това, което лежи в торбата“ — прошепна л Бернардито, като седнал и заопипвал джобовете си, пълни със злато.
Той измъкнал незабелязано от тоягата бащината си кама, отблъснал с нея ръката на калугера с оръжието и стиснал доминиканеца за гушата, като опрял до гърлото му камата. Виждайки пред себе си изблещените му очи, Бернардито го пуснал и прибрал камата, обхванат от суеверна почит пред черната одежда на противника си.
Овчарите се заозъртали при шума в храстите и грабнали здрави тояги. Бернардито и калугерът замрели на четири крака, като се поглеждали изпод око. Овчарите се успокоили и отново седнали край своето котле.
„Много съм гладен“ — промърморил божият служител.
„Да отидем при онези хора“ — предложил Бернардито.
„Ами ти познаваш ли ги?“
„Тук никого не познавам.“
Ала спътникът в расо предпочел да потърпи с трапезата, от което Бернардито заключил, че и той не се чувствува много сигурно по тези места. Калугерът пресипал златото от торбата на Бернардито в своята торба и като я претеглил на ръка, сърдито промърморил:
„Проклет едноок дявол! Знаеш ли кого си ограбил? Това злато не е мое, а в джобовете ти е останало пет пъти повече.“
„Ако това злато е на дявола — хладнокръвно отговорил Бернардито, — то е попаднало в добри ръце. Как се казваш ти, хитри калугерино с пищов?“
„По големите пътища някога ме наричаха отец Симон. Вижда се, че си неоперено пате още, щом не си чувал за мен и ми тикаш в гърлото детското си железце! С това злато ти ще се задавиш, пиле!“
Окото на Бернардито блеснало с такава злоба, че калугерът се дръпнал.
„Не много отдавна набучих на това железце петима алгвазили. Гледай си броениците, калугерино, и си върви по живо по здраво из пътя!“
„Струва ми се, че за нас двамата той е един и същ — рекъл доминиканецът примирително. — да ти прости свети Доминик, задето ме… хм… задето ме принуди да правя делба с теб! Но я ми кажи, как подуши ти златото на Гонзаго?“
Бернардито не признал, че за първи път чува това име и отговорил уклончиво. Накрая просякът и калугерът гладни се спуснали в долината.
В една бедна кръчмичка, която се посещавала само от овчари, мулетари и скитници, двамината седнали на отделна масичка. До тях пред кана с вино седели двама селяни. Единият разказвал на другия за екзекуцията от предния ден. Бернардито чул собственото си име, повторено няколко пъти. Скръцнала вратата, двама алгвазили влезли в кръчмата.
„Архангели!“ — промърморил единият от селяните, като вдигнал каната над главата си и струя вино потекло в отворената му уста.
„Ей, ти там на масата! — закрещял алгвазилът. — запуши си устата! Обърни си лицето към нас! Я се приближи насам!“
Алгвазилите огледали и дори опипали приближилия се. И чак след като кръчмарят се заклел, че този човек не е преоблеченият Бернардито, стражарите пуснали селянина. След това един от алгвазилите извадил лист и прочел високо отличителните белези на престъпника Бернардо Луис ел Гора. Накрая те обявили, че за главата на Бернардито, жив или мъртъв, кралската хазна ще плати хиляда дуро125.
В оповестения документ нищо не се казвало за единственото око на кабалеро. Значи, раняването било останало неизвестно за властите. Сега много трудно би могъл да бъде разпознат кабалеро Бернардито в едноокия дрипльо с разрешената брада!
Просякът се приближил до алгвазилите, които вече се били изправили пред тезгяха и захвърлили листа на лавицата. Сложил длан до ухото си, той запитал със старчески глас какво се казва в прочетения документ.
„Да не би и ти, старче, да се готвиш да тръгнеш на лов за Бернардито?“ — весело запитал алгвазилът.
„Гледай само да не зашие и тебе в някой бял чувал!“ — със смях подхвърлил и вторият.
„Я налей, кръчмарю, да опитаме това винце — викнал първият стражар. — само по-скоро! Сеньор корехидорът заповяда след един час да му върнем тази хартия. Той иска да я изпрати в печатницата, за да бъде разлепена утре по всички кръстопътища като обява.“