Като чул тези думи, Бернардито взел от лавицата молива на кръчмаря и незабелязано написал няколко думи върху подгънатия край на листа. Алгвазилите пийнали, повторили, платили си виното с одобрително покашляне и като си прибрали листа, си тръгнали важно.
Когато градският корехидор получил този лист в собствените си ръце, веднага обърнал внимание на следните редове, написани в долния ъгъл: „Сеньор Корехидор! Ако в тъмницата от главата на майка ми падне дори един косъм, ще те обеся на косите на дъщеря ти Мигуела. Бернардито“.
След един час, когато цял отряд алгвазили обкръжили пазарния площад, просякът и калугерът вече се промъквали по планинските пътеки към Барселона.
4
Изминали около две седмици след всички тези приключения. Късно вечерта в една рибарска къщичка, забутана сред крайбрежните планини на Каталония, играели на зарове петима души. Навън шумял бурен вятър.
Измежду играещите правел впечатление един човек с лилава кадифена камизола и барета с перо. Лявото му око било закрито с черна превръзка. Трудно можело да се определи неговата възраст, защото единственото му око святкало младежки, но косите му били побелели. До него седял пиян гологлав калугер. Тонзурата126 на темето му била окръжена от редки разчорлени коси. От джоба му се подавала дебела библия, а на гърдите му висяло костено разпятие.
Срещу кабалеро с баретата играел синът на домакина рибар, младият Матео Велмонтес. Червената кърпа, завързана отзад на възел, обхващала къдравите му коси и се спускала на челото до черните гъсти вежди. Той бил препасан с широк колан, из който стърчали дръжките на два пищова и два ножа. Този човек се славел като най-ловкия контрабандист по цялото крайбрежие, а баща му старият Христофоро, притежавал малката гемия „Толоса“.
Един мургав като мавър андалузец с къдрава брадичка и могъщи космати гърди хвърлял зарчета, облегнат на масата на осакатената си лява ръка с три отрязани пръста. Наричали го Антонио Карильо. Някога той бил славен тореадор, любимец на севилската арена. Един злополучен за него ден разярен бик, единадесетият поред от онези, които той повалил на пясъка на една празнична корида127, му разпорил хълбока и осакатил лявата ръка. Измежду зрителите се намирал и самият крал Филип V, който подхвърлил високо презрителна забележка по адрес на поваления тореро. Антонио се привдигнал на пясъка, свалил от ръката си пръстена, с който негово величество кралят само преди един ден благоволил да награди смелчагата за десетия бик, и запратил пръстена в кралската ложа. Пръстенът ударил по лицето началника на кралската стража, а Антонио паднал на пясъка, притискайки с ръце страшната рана. Дошъл в съзнание в тъмнична килия с ампутирани пръсти и набързо зашит хълбок. Освен трите ребра и толкова още пръсти тореро навеки загубил милостта на монарха, а после се оказал под една стряха с Бернардито, когото срещнал по планинските пътеки.
Петият играч бил възнисък, рус, с нежно, почти моминско лице. Но този юноша с дълги като на ангел клепачи огъвал с женствената си ръка подкова и от двадесет крачки улучвал карта за игра, а стройните му нозе в обувки с токи били неуморими като краката на хрътка.
Този млад човек бил израснал в голямо, задружно семейство. И изведнъж за една седмица загубил всичко: родители, братя и сестри, дом, имот. Баща му, славният капитан де Лас Падос, бил смел мореплавател и на това отгоре — учен човек. Със златните пиастри, събрани между приближени на краля и предприемчиви търговци, на няколко пъти той екипирал кораби и тръгвал в опасни плавания към неизвестните брегове на новооткрити страни и острови из южните морета. След завръщането си от пътешествия капитанът се залавял да описва новите земи и съставял точни карти. Всички моряци на Испания, Португалия и Франция го благославяли за този благороден труд, но търговците не се интересували от науката и учената слава на съотечественика си: те искали злато, те очаквали, че капитанът бързо ще натъпче сандъците им със съкровища.
С голям успех се завърнал в пристанището на Барселона от последното плаване полуразбитият от бурите кораб на капитан де Лас Падос. Мореплавателите открили в Тихия океан един благословен остров, населен с весел тъмнокож народ. Туземните жреци учудили капитана с познанията си по математика, астрономия и лечебно изкуство. Колибите и домашните съдове на туземците били покрити с фина резба, тъканите поразявали с ярките си багри и с красотата на шарките. Няколкото големи селища на острова били украсени с чудновати кули и храмове, отрупани със златни фигури на необикновени зверове и птици.
126
тонзура — бръснат кръг на темето у католишките духовници, знак за отричането им от светския живот. — Б. пр.