— Мистър Мърей, а пък аз на свой ред с цялата сериозност ви предупреждавам да не държите подобен тон с мен. Не ми е известна думата „американци“. Аз знам само разнородни презокеански колонисти. Дали участвуват в бунта, или пазят неутралитет, това няма значение, те си остават поданици на краля. Бунтовниците ги очаква бесилка, а вас, както и всеки скватер, аз… не съветвам да се вмесвате в разпорежданията на английското командуване. Сержант Динс! — викна офицерът някъде нагоре. — какво се белее там по реката?
— Някакъв платноход идва откъм долното течение, господин капитан — отговори от билото на хълма сержантът наблюдател с рижите мустаци.
— Кажете на лейтенант Шелтън да дойде при мен! — заповяда комендантът на форта и тръгна към реката, без да обръща повече внимание на конника.
Конникът обърна разгневен коня си и в ситен галоп препусна към къщичките на селището. След като прехвърли една малка височина, конят доведе ездача до двуетажна дървена къща. Мърей се качи на долната веранда, обвита от млади, още нежни и тънки ластари на дива лоза.
— Еми! — никна той от прага. — На реката се вижда платноход. Да вървим по-скоро, конят ти е вече оседлан!
2
Двамата конници яздеха покрай брега срещу кораба, идващ от долното течение на Сребърната река. До врания жребец на Мърей танцуваше под дамското седло дългогривест испански кон със златист косъм. Вятърът развяваше тъмносинята амазонка133 на ездачката. Тежките копринени дипли шумоляха и се плъзгаха по конския гръб.
Голяма речна гемия с две платна се изкачваше нагоре по реката. Виждаха се вече дългите весла на гребците. От покрива на каютата някой махаше с шапка за поздрав. Щом видя ездачите, кормчията насочи гемията към брега. Раковини и камъчета заскриптяха под дъното на гемията и неколцина пасажери нетърпеливо скочиха на пясъка. Зад тях на брега бяха прехвърлени мостчета.
— Привет, приятели мои, привет в Синята долина! — развълнувано говореше Мърей, като протягаше ръце към младия джентълмен в редингот с моряшки копчета и към неговата спътница, една хубавичка лейди с бял шал — Драги Едуард, мисис Мери, най-сетне ви дочакахме! Слава богу, сега сте у дома си… Но аз не виждам сеньора Естрела и малкия Диего. Здрави ли сте? Как понесохте този опасен път?
— Прекрасно, никакви произшествия… — отвърна Едуард Уент. — всички сме в добро здраве. Сеньора Естрела е в каютата си, ако могат така да се нарекат нашите килийки на гемията… А малкият Диего чака, чака Синята долина и точно преди пристигането ни заспа. Да отидем на гемията, лейди Емили, те ви представя на сеньора Луис ел Гора.
Когато Емили, приведена, слезе по двете стъпала в мъничката каюта, тя видя една стара испанка с черни проницателни очи. Старицата прекръсти влязлата със сбръчканата си ръка, около китката на която беше усукана на два реда кехлибарена броеница, и я поведе към пейката, застлана със старо наметало. В полумрака на каютата Емили се вгледа в лицето на спящото десетгодишно момченце. Лицето му беше удължено и бледо; дълги ресници засенчваха затворените очи. Нашият Диего… Диего Долорес Рамон сеньорите Луис ел Гора — шепнешком произнесе старата сеньора далеч не пълното име на малкия испанец, син на знаменития корсар, погребан в далечния остров.
Заедно с Уент беше пристигнал и бившият марсов моряк от брига „Орион“, жизнерадостният и проницателен Дик Милс, комуто в продължение на пет години след рейса на острова упорито се привиждаха кафявите очи на камериерката на лейди Емили — мадмоазел Камила Льоблан.
На брега Едуард Уент доведе пред дамата в амазонка един петнадесетгодишен юноша с покрито е лунички после и хитри очи.
— Кажете, лейди Емили, спомняте ли си този бълтънец? — запита морякът.
— О, в Англия аз имах толкова малко приятели, че по никакъв начин не мога да забравя почтения мистър Томас Бингъл! Здравейте, мистър Томас! Как е вашата мамзел Микси?
— Мамзел Микси се чувствува съвсем добре и си стои вързана отговори вместо момчето Едуард Уент. — Мъничката хитруша ни създава сума грижи, но тя оказа неоценима услуга при Издирванията на сеньора Естрела и малкия Диего…
Докато Емили продължаваше да прегръща своята приятелка Мери, жената на Едуард Уент, и тригодишната им дъщеря, мъжете се отдръпнаха настрана.
— Ето, мистър Мърей, както виждате, доставих ви целия си ковчег не само без загуба, но дори и без особени приключения Можеше да бъде и по-рудно: вой на е! Разбира се но безлюдната Мисисипи тя не се чувствува толкова, но все пак имахме опасни срещи… Ала и тук аз виждам войници. Вие нищо не ми писахте за тях.