— И, разбира се, повече нищо не се знае за тях, нали? — запита огорчената Емили.
— Уви, мисис Емили, знае се!
— Загинали ли са?
— Да, загинали са. И навярно от мъчителна смърт. За това узнах съвсем неотдавна, вече когато плувахме за насам, при вас. Получи се така, че за да преплуваме океана, наложи ми се да поема командуването на френската гемия „Перпинян“. Според условията на договора аз трябваше най-напред да направя един рейс до бреговете на Южна Африка, а после — до Бразилия. И ето при първия рейс недалеч от остров Свети Тома край западния бряг на Африка, срещнахме френския военен кораб „Свети Антоан“. Капитанът му ми разказа, че преди повече от една година корабът откарал до устието на Заира134 малък френски роботърговски отред, състоящ се от завербувани скитници. Дошли сред девствените дебри на екваториална Африка на лов за негри, хората от отреда започнали скоро да намаляват поради тежкия климат и болестите. Навлезлите в горите на негърската държава Конго французи били нападнати от туземци племена и почти поголовно изтребени. Само няколко души успели да избягат от брега на сал и се завърнали на борда на „Свети Антоан“, който продължавал да обикаля из западноафрикански води. Запитах капитана дали не си спомня измежду войниците за младия италианец Антонио Чени. Той ми разказа, че Антонио станал санитар, а Доротея, сестра му, изпълнявала длъжността болногледачка. Между спасилите се на сала не били нито Антонио, нито Доротея; те паднали в плен на негрите от племето баконго и навярно са загинали.
Цялата тази експедиция в екваториална Африка е била едно безразсъдно хрумване на някакъв си френски маркиз, който бил намислил с този роботърговски рейс да си оправи финансите. Военните власти също поддържали експедицията и й дали на разположение стария кораб, няколко офицера авантюристи и един ловък драгоманин, някой си разжалвай капитан Шарл Льоглоа; този субект бързо „набрал“ за експедицията „доброволчески отред“, тоест уловил в мръсните си мрежи няколко десетки също такива наивници като нашия беден Антонио… Сега вие знаете всичките мои новини, господа… Кажете, Фред, отдавна ли получихте писмото ми, с което ви съобщавах за тръгването ни насам?
— Донесе ми го преди няколко месеца пътник от Винсенс — отвърна Мърей. — вчера сутринта пак оттам по горски пътеки се промъкна при нас един конник и ни съобщи за приближаването на вашата гемия… Лейди и джентълмени, да поблагодарим сега на нашия измъчен разказвач. И позволете ми да ви съпроводя до стаите ви, драги Мери и Едуард.
Тази нощ ъгловият прозорец на блокхауза на английския форт в Синята долина дълго време светеше. Капитан Бърнс пишеше нещо на листче от пощенска хартия. След това извика двама войници и им предаде запечатан плик.
— Давам ви два месеца срок да предадете плика във форта Пит на Охайо и да се върнете тук с разписка — каза той на войниците. — тръгвайте още утре призори. Писмото трябва да стигне до адресанта в Англия най-късно след три месеца.
На плика беше написано: „Англия, Бълтън, Ченсфилд, за сър Фредрик Райланд, лично!“
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
СЕМЕНА НА НЕБЕСНА БЛАГОДАТ
1
Библиотеката ла граф Паоло д’Еляно заемаше целия горен, трети етаж на големия дом с гравирани кулички, известен във Венеция под името „Мраморното палацо“. Двеста хиляди тома, великолепен ръкописен фонд, над двадесет „инкунабули“ — най-редки първопечатни книги, — сбирка от емайлови предмети и миниатюри, най-сетне единствена по рода си колекция от старинни монети, медали и гербове запълваха шестте горни зали на двореца. Средният, най-просторният и светъл от тези покои, служеше за главна зала на библиотеката.
За съкровищата на графската библиотека се грижеше негово преподобие отец Фулвио ди Грачиолани, духовник на граф Паоло, свещеник в домашната му църква и същевременно разпоредител с книжните, ръкописните и художествените сбирки на Мраморното палацо.
На Томина неделя през 1778 година патер Фулвио, представителен надменен мъж на около петдесет години, с черно копринено расо и с ореол от сребристи къдри около тонзурата си, стоеше до прозореца на главната библиотечна зала. Той се мъчеше да разгледа човека с докторска шапчица, който току що беше слязъл от гондолата пред главния вход на палацото. Пристигналият се скри под арката при главния вход и отец Фулвио го изгуби от погледа си.
Патерът постоя замислен край прозореца и се върна на любимата си маса в ъгъла. Тук той разтвори много рядката книга „История на деянията на ордена на Исуса“, написана от безименен последовател на Йгнаций Лойола, и потъна в животописа на основателя и „първия генерал“ на йезуитския орден.
134
Заира — възприетото от европейците през XVIII иск наименование на река Конго, — Б. ав.